Читать «Магия за мрак» онлайн - страница 10

— Я, ама това била Джил — каза той. — Радвам се да те видя пак. Къде е татко ти и кое е това момче?

— Тате остана в Елдид. Намери си място като капитан на тиеринска войска.

— Тъй ли? — Ото се усмихна с искрена радост. — Винаги съм си мислил, че е срамота толкова свестен човек да носи сребърния кинжал. Ами ти? Да не си избягала с тоя хубавец?

— По-кротко! — изръмжа Родри. — Кълин й разреши да тръгне с мен.

Ото изсумтя недоверчиво.

— Вярно е — намеси се Джил. — Дори тате го закле като сребърен кинжал.

— Нима? — очевидно златарят все още се съмняваше, но предпочете да смени темата. — Какво те води насам, момко? Трофеи за продан ли носиш?

— Не. Идвам заради сребърния кинжал.

— Какво, да не си го нащърбил или нещо такова? Не виждам как човек би могъл да повреди тоя метал.

— Иска да премахнеш деомера — намеси се Джил. — Можеш ли, Ото? Да освободиш кинжала от магията.

Ковачът зяпна от изненада.

— Адски добре знам, че има магия — продължи Джил. — Покажи му, Родо.

Родри колебливо измъкна кинжала от протритата ножница. Чудесното острие беше направено от някаква сплав, блестяща като сребро, ала по-твърда от стомана, която само неколцина златари в цялото кралство умееха да обработват. Върху него беше гравиран нападащ ястреб (знакът на Кълин, тъй като до неотдавна кинжалът беше негов), но в ръката на Родри изображението почти не се забелязваше сред блясъка на деомерската светлина, струяща като вода от острието.

— Значи имаш елфическа кръв във вените, а? — навъси се Ото. — И то доста.

— Е, има такова нещо — неохотно призна Родри. — Нали разбираш, родом съм от западните области и оная стара поговорка за елфическа кръв в елдидските вени май излезе вярна.

Когато Ото грабна кинжала, сиянието помръкна и стана едва забележимо.

— Не те искам в работилницата — заяви той. — Крадлив народ сте всичките. Не те обвинявам; сигурно тъй ви възпитават.

— Кълна се във всички богове на Отвъдните земи, не съм крадец! Родих се и израснах в рода Мелуейд. Не е моя вината, че нейде из потеклото ми има и чужда кръв.

— Ха! Все едно, няма да ми припариш в работилницата — Ото го загърби и подчертано заговори само на Джил. — Трудно нещо искаш, девойче. Та аз не владея истински деомера. Зная само това заклинание, без дори да разбирам какво върша. То просто се предава от поколение на поколение — разбира се, само между посветените.

— Точно от това се боях — въздъхна тя. — Но трябва да сторим нещо. Той не може да използва кинжала — деомерът всеки път го издава.

Ото прехапа устна и се замисли.

— Е, ако беше обикновен кинжал, просто щях да го заменя с нов, без магията, но тъй като е на Кълин и прочие, ще се опитам да отстраня деомера. Може би има начин да притъпя заклинанието, ако извърша всичко отзад напред. Но ще ти струва скъпо. Опасно е да си играе човек с тия неща.