Читать «Магия за мрак» онлайн - страница 250

Там стояха, както ги беше поставил около стълбището с гръб към него, статуите на четири елфи, две мъжки и две женски, сякаш гледаха през прозорците. След тях беше статуята на Родри, която отговаряше толкова точно на описанията, колкото можеше да постигне Стария, само че облечена изцяло в червено. В краката й лежеше сребристосиният дракон на Аберуин. Наблизо имаше стилизирана статуя, която би трябвало да представя Джил, хубава блондинка с меч в ръка. Тъкмо зад нея нямаше нищо. Стария усети как по гърба му премина трепет, когато осъзна, че образът на Аластир липсва. Трябваше да го очаква, помисли си той; това показваше, че храмът е здраво свързан с по-висши сили. Навсякъде наоколо имаше други символи и предмети: статуя на Невин, счупен голям елфически лък, различни Диви, които държаха неща, свързани с асоциации в съзнанието на Стария, но отначало не им обърна внимание, а отиде до един от прозорците.

Навън се стелеше мъгла и той овладя нервите си, преди да надникне в нея. Понякога там се появяваха странни същества. Макар в началото храмът да беше чисто умствена конструкция, за изминалите години, през които работеше, той бе започнал да придобива и астрална жизненост. Така ставаше с много образи, ако в тях се всели достатъчно сила. Но точно днес вместо неразгадаемите образи на бъдещи събития той видя из мъглата само лунна светлина. Тондало погледна през всички прозорци откъм страната на луната, но все оставаше разочарован. Обърна се към стълбището и нещо привлече погледа му. Спря да разгледа статуята на Родри. Имаше някаква разлика, нещо много дребно — огледа я, докато накрая откри промяната. Около показалеца на лявата ръка на Родри растяха мънички рози, мъртвешко бели, така идеално оформени, че бодлите им бяха уболи до кръв пръста на статуята. Озадачен се обърна, но трябваше да спре и отново да се загледа — статуите на елфите му се смееха.

Изведнъж го обхвана ужас. Чу слаби звуци, шумолене при прозорците, сякаш нещо се опитваше да влезе вътре. Тръгна надолу по стълбите и чу далечен смях, чу музика да свири подобно на шепот, носен от вятъра, който внезапно задуха из кулата му. Панически побягна, трополейки надолу по стълбите, скачайки от етаж на етаж, докато накрая стигна до безопасната тишина на най-долния, където го гледаха статуите на отдавна мъртви архонти, очевидно осъждащи непристойното му тичане. Там се успокои. Кулата представляваше само въображаем образ, изграден от него, съвършено недействителен, а той, като глупак на глупаците, се поддаде на необяснимия страх. Достатъчно бе да отвори очи и храмът щеше да изчезне обратно в паметта му. И все пак не знаеше точно колко действителен е станал той, дали, ако отиде да надникне там, на астралното равнище, не би се натъкнал на себе си или на някаква странна, изкривена визия за себе си. За миг се изплаши да отвори очи, да не би да се окаже затворен в представата си. Но се принуди, излезе през една от осветените от слънцето врати, погледна към въображаемия склон и отвори очи.