Читать «Магия за мрак» онлайн - страница 246

Точно два дни преди най-тъмния ден, когато дъждът се лееше и вятърът виеше около палатките, Ебани най-сетне се появи, мокър до кости и треперещ от студ, така окаян, че на Девабериел не му даде сърце да го наругае веднага. Помогна на сина си да върже конете на колчета при другите, заведе го в топлата палатка и го накара да си смени дрехите. Ебани се сви до огъня и пое с благодарност мяха с медовина.

— И свърши ли достатъчно работа за едно лято? — попита бардът.

— О, да, а ставаха много странни неща — Ебани си избърса устата с опакото на ръката и подаде мяха на баща си. — Ето ме ободрен, о, почитаеми родителю. Можеш да четеш конско, да ми се караш, да ме кастриш и да пропъждаш злото от мен, колкото ти се ще. Съзнавам, че пристигам през есента само в най-тесен, ограничен смисъл на думата, че направо се измъквам по този начин.

— Просто се тревожех за теб, нищо повече.

Ебани вдигна очи от изненада и посегна рязко към мяха.

— Ами — продължи Девабериел, колкото му беше по силите кротко — Девери е опасно място.

— Вярно е. Съжалявам. На връщане към къщи намерих в Бирдон момиче, което сметна скромната ми личност за много забавна, нали разбираш?

— О, това е достатъчно извинение.

И отново Ебани го зяпна с широко отворени от шока очи. Девабериел се усмихна, наслаждавайки се на ефекта, който произвеждаше.

— Искаш ли да знаеш защо те повиках да се върнеш?

— Ами аз реших, че искаш да ми дърпаш ушите, задето съм прахосник, негодник, мързеливец или дори пълен глупак.

— Нищо подобно. Имам важни вести. Тази пролет открих, че имаш половин брат, за когото въобще не подозирах, че съществува. Майка му е деверийка като твоята и е станал сребърен кинжал.

— Родри.

— Наистина така се казва.

— И в името на самото Тъмно Слънце, аз го срещнах точно тази пролет. Зяпах го и се чудех защо ми се струва, че го познавам. Та, тате, той дяволски много ти прилича.

— Така ми казаха. Помниш ли онзи сребърен пръстен с розите по него? За Родри е бил. Виж, аз не мога да тръгна да пътувам из кралството, така че когато дойде пролетта, ти ще му го занесеш?

— Разбира се. В края на краищата, след като съм го виждал, мога лесно да го сканирам. — После внезапно потрепери.

— Струва ми се, че си се разболял. Ще сложа още дърва в огъня.

— Не е това. Обсеби ме деомерски студ.

Девабериел изпита желание на свой ред да потрепери. Съзнанието, че синът му е един от онези, които елфите наричат „приятели на духовете“, винаги караше косите му да настръхват. Направи се, че търси кожената кесийка и я подхвърли на Ебани, който изсипа пръстена върху дланта си.