Читать «Магия за мрак» онлайн - страница 244

След като свършиха разговора, Невин изгаси огъня. Лятната нощ беше топла и той седна край гаснещата жарава, питайки се отново дали има нещо, което би могъл да направи за Саркин. На разсъмване на чирака му предстоеше да увисне на пазарния площад, щеше да умре с объркано и полуизключено съзнание, като животно, над което фермерът е вдигнал топора, за да го заколи. А как щеше да се предаде това в следващия му живот? Невин нямаше ясна представа, но знаеше, че крайният резултат ще е лош — то щеше да деформира душата на Саркин още мъничко и да я тласне по пътеките на злото. Опита да говори с него, но доникъде не стигна, защото в лудостта си той не можеше да проумее такива сложни идеи като реставрация, възстановяване на човешкото у него и свободен избор. От друга страна, Невин се чудеше дали чиракът щеше да е в състояние да разбере тези представи, дори и да беше с разума си и да бе пожелал да се промени. Най-вероятно не, предположи той, но се натъжи при мисълта за една душа, която се хвърля в мрака, когато това не е необходимо.

На полицата над огнището, близо до него, бяха сложени трите книги на Аластир, които джуджетата му предадоха. Едната беше просто копие на „Тайната книга на Кадуалон Друида“. Другите, написани на бардекски, носеха заглавията „Пътят на силата“ и „Мечът на боеца“ и бяха изпълнени наполовина с претенциозни брътвежи и наполовина с изключително опасни практики и обреди. Невин отвори напосоки „Мечът на боеца“.

Да, защото всички неща ще бъдат подвластни на Волята на истинския Боец, дори долу, в тайните места на Тъмнината, защото е най-възхитителна и недостъпна за обикновеното съзнание истината, че онези, които се сражават под Сиглата на…

Невин изсумтя, затвори шумно книгата и я хвърли настрана.

— Чудя се защо онези така и не могат да пишат като хората — продума той на жълтото гномче. — Недостъпна за обикновеното съзнание, ти да видиш.

Гномчето се почеса по корема, сетне грабна шепа недогорели въглени и ги пръсна по килима. И изчезна, преди Невин да успее да го хване. Вдигаше последното парче, когато на вратата се почука.

— Джил съм.

— Влизай, детето ми, влизай.

Тя влезе, затвори вратата и се облегна на нея сякаш беше уморена.

— Дошла съм да се сбогувам. Двамата с Родри потегляме сутринта.

— О, богове! Толкова скоро!

— Толкова скоро. Това е заради начина, по който се отнася Блейн към Родри. Неговите великодушни постъпки само карат Родо да се чувства още по-опозорен. Понякога хич не съм в състояние да разбера хората на честта.

— Те имат да орат камениста нива. Но се надявах да поостанете, поне докато свърша делата си.

— И аз също. Ще ми липсваш.

— Наистина ли? — той усети как гърлото му се стяга. — И ти ще ми липсваш, но винаги можеш да влезеш във връзка с мен чрез огъня.

— Наистина мога — замълча толкова дълго, че той се приближи да я огледа. — Мислих. Понякога ми се ще да бях тръгнала с теб, когато искаше да ме научиш на билкарство, но сега е твърде късно.