Читать «Магия за мрак» онлайн - страница 12

Накрая го откри в покрайнините на лагера. Тъкмо двама младежи вадеха агнето, а други носеха чисти листа, върху които да го положат. Сам Манавер изтича да посрещне барда. Косата му беше тъй светлоруса, че изглеждаше почти бяла, а котешките очи имаха тъмнопурпурен цвят. Всеки от двамата приветствено докосна с лява ръка дясното рамо на другия.

— Голям събор — каза Манавер.

— Как иначе, нали всички знаеха, че ти ще приготвиш агнешкото.

Манавер отметна глава и се разсмя. От въздуха изникна малка зелена силфида и кацна на рамото му. Посегна да я погали и тя се усмихна широко, разкривайки острите си зъбки.

— Видя ли се вече с Калондериел? — запита Манавер.

— Пълководеца ли? Не. Защо?

— Напоследък разпитва всички бардове за някаква древна роднинска история. Сигурно ще те докопа и теб.

Силфидата изведнъж го дръпна за косата и изчезна, преди да я перне. Аларданът гъмжеше от Диви, които търчаха насам-натам, по-възбудени и от децата. Въздушни духчета, гномчета, силфиди и саламандри — всички те бяха духове на природните стихии, които понякога приемаха телесен облик, макар истинският им дом да беше на съвсем друго равнище във Вселената. Девабериел нямаше ни най-малка представа къде точно; тия неща знаеха само майсторите на деомера.

С последен напън младежите измъкнаха агнето, обвито в обгоряло платнище, сетне го сложиха върху листата. Миризмата на печено агнешко с подправки и плодове беше тъй апетитна, че Девабериел неволно пристъпи натам, но се наложи да почака. Пълководецът Калондериел мина наблизо и го поздрави. Той беше братовчед на Манавер и двамата доста си приличаха.

— С какви тайнствени проучвания си се захванал? — запита бардът.

— Най-обикновено любопитство — отвърна Калондериел. — Нали знаеш, че бях с Адерин, докато преследваше Лодлейн?

— Чух нещо такова.

— Добре тогава. Срещнах един човешки пълководец на име Родри Мелуейд, момче на двайсетина години. Колкото и да е странно, в жилите му има доста от нашата кръв. Чудех се дали случайно не знаеш как е попаднала в клана му.

— Една жена от Народа се омъжи за Пертик Мелуейд през… кога ли беше всъщност?… Е, някъде преди около двеста години.

— Толкова отдавна? Но аз видях как Родри докосна парче джуджешко сребро и то запламтя в ръцете му.

— Тъй ли? Значи не може да е само от оная далечна роднинска връзка. Как се казва баща му?

— Тингир Мелуейд, а майка му е Ловиан от клана Клу Кок.

Девабериел застина на място. Колко време мина оттогава? И досега я помнеше ясно — прекрасна девойка въпреки заоблените си уши и кръгли очи. Прекрасна и натъжена от нещо. Но кога беше? През онова необичайно сухо лято, нали? Да, точно преди двайсет и една година.

— О, кълна се в Черното слънце! — възкликна Девабериел. — Та аз изобщо не знаех, че Лова има дете от мен!