Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 68

Увит в пухкаво одеяло, със сковани мускули и окървавен нос, изплувах от съня, свит на задната седалка на фиата.

— Е, какво, поспахте ли добре? — попита ме Били.

Изправих се с гримаса, бях съвсем схванат:

— Къде сме?

— На един самотен път, между никъде и другаде.

— Цяла нощ ли карахте?

Тя потвърди, беше във весело настроение, а в това време аз гледах в огледалото лицето си, мръснишки обезобразено от ударите, получени предишната вечер.

— Отива ви — каза тя, без да се шегува. — Не ми харесваше особено видът ви на момче от хубавите квартали: това ви правеше досаден.

— Имате истинска дарба да правите комплименти.

Погледнах през стъклото: пейзажът беше станал още по-див. Пътят беше тесен и осеян с дупки, минаваше през пустинни планински пейзажи, от които от време на време изникваха разпилени растения: каменни кактуси, агаве с месести листа, бодливи храсти. Движението беше спокойно, но теснотата на шосето правеше опасна всяка среща с автобус или камион.

— Ще ви сменя, за да можете да поспите малко.

— Ще спрем на следващата бензиностанция.

Но бензиностанциите бяха редки и не всичките бяха отворени. Преди да намерим отворена, прекосихме няколко изолирани селища, които приличаха на призрачни села. На излизане от едното от тях се разминахме с оранжев корвет, спрял край пътя със запалени аварийни светлини. Опрян на капака, един млад автостопаджия — който би направил фурор в реклама за дезодорант — държеше в ръцете си малка табелка: out of gas¹⁸.

— Да му помогнем? — предложи Били.

— Не, смърди на класическо изнудване от тип, който се преструва, че има повреда, за да пребърка туристите.

— Искате да кажете, че мексиканците са крадци?

— Не, искам да кажа, че с вашата мания да се побратимявате с всички хубави мъже в страната, пак ще се забъркаме в някоя каша.

— Бяхте доволен, когато ни взеха на стоп!

— Слушайте, ясно е като бял ден — това момче ще ни гепи парите и колата! Ако искате това, спрете, но не искайте благословията ми!

За щастие тя не пое този риск и си продължихме по пътя.

След като заредихме с гориво, спряхме да починем в една семейна бакалия. Зад дългата старовремска витринна бяха изложени различни пресни плодове, млечни продукти и сладкиши. Купихме нещо да се подкрепим и си направихме импровизиран пикник няколко километра по-нататък, под едно юково дърво.

Сърбах димящото кафе и очаровано наблюдавах Били. Седнала на едно одеяло, тя дъвчеше с пълна уста полворони с канела и чуроси със захарна глазура.

— Колко е вкусно! Нищо ли не ядете?

— Нещо не е както трябва — отговорих замислено. — В моите романи имате апетит на птичка, а откакто ви познавам, поглъщате всичко, което ви попадне под ръка.

Тя се замисли за миг, сякаш самата тя осъзнаваше нещо, после ми призна:

— Това е заради истинския живот.

— Истинският живот?

— Аз съм персонаж от роман, Том. Принадлежа на света на фикцията и не съм си у дома в истинския живот.

— Каква е връзката с чудовищния ви апетит?

— В истинския живот всичко има повече вкус и плът. И това не се отнася само за храната. Във въздуха има повече кислород, пейзажите преливат от цветове, които извикват желанието да се възхищаваш постоянно. Светът на фикцията е толкова блудкав…