Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 43

Тъкмо си мислех, че това беше краят на изненадите, когато чух Керъл да споменава петната кръв по ризата ми и по прозорците на терасата.

— Това вашата кръв ли е, г-н Бойд?

Отказах да й обяснявам — нямаше да ми повярва. Така или иначе вече си беше съставила мнение и ми се стори, че диктува експертното си становище на своята секретарка:

Субектът си е нанесъл или се е опитал да нанесе на другиго тежки телесни наранявания. Преценката му, очевидно влошена, го прави неспособен да разбере своята необходимост от лечение, което е основание за мярка за затваряне…

— Ако желаете, можем да направим няколко изследвания.

Не, не исках изследвания, не исках изкуствен сън, не исках повече лекарства! Станах от стола си, за да сложа край на този разговор.

Направих няколко крачки покрай преградата от матово стъкло, на която беше изложена скулптура, представляваща Колело на Закона, украсено с малки пламъчета и флорални мотиви. Висока почти метър, будистката емблема простираше осемте си лъча, които се предполагаше, че сочат пътя за освобождаване от страданието. Така се въртеше колелото на Дхарма: следване на пътя към „това, което трябва да бъде“, изследване на пътеката до намиране на „правилното действие“.

Обзет от някакво усещане за очевидност, повдигнах скулптурата и я хвърлих с всички сили към прозореца, който се пръсна на хиляди парченца.

* * *

Спомням си вика на Керъл.

Спомням си сатенените завеси, които се поклащаха от вятъра.

Спомням си онзи зеещ отвор, през който нахлу вихрушка, която разпиля няколко листа хартия и преобърна една ваза.

Спомням си повикването от небето.

Спомням си, че се оставих да падна в празното, без да се засилвам.

Спомням си моето отпуснато тяло.

Спомням си тъгата на момиченцето от „Макартър Парк“.

13

Бегълците

Много хора ме питат кога най-накрая ще направя филм с действителни лица. А какво е действителността?

Тим Бъртън

— Доста време Ви трябваше! — оплака се един глас.

Но това не беше гласът нито на някой ангел, нито на свети Петър.

Беше гласът на Били Донели!

Паркингът на клиниката,

обяд

След като паднах от два етажа височина, се озовах увит в перде върху тавана на стар, очукан „Додж“, паркиран точно под прозореца на кабинета на София Шнабел. Едно от ребрата ми беше хлътнало навътре, боляха ме коляното, вратът и глезенът, но не бях мъртъв.

— Не бих искала да ви карам да бързате, но ако не изчезнем оттук с най-голяма бързина, страхувам се, че този път ще ви сложат в усмирителна риза.

Отново се беше обслужила от гардероба на Орор и носеше бял потник, избелели дънки и прилепнало сако, гарнирано със сребриста дантела.

— Добре, де, нали няма все пак да прекарате Коледа на тоя таван! — настоятелно повтори тя, като размаха връзка ключове, хванати в халка с надпис „Бугати“.

— Значи вие свихте ключовете на Майло! — констатирах аз, докато слизах от Доджа.

— Казва се благодаря, нали?