Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 22
Гийом Мюсо
Разбит, задъхан, без дори да съм тичал, се проснах на канапето с очи, зареяни в сглобките на гредите, които поддържаха лекия наклон на тавана.
Главата ме болеше, гърбът ми беше разнебитен, ръцете ми бяха потни, а коремът ми — на топка. Задушаваше ме сърцебиене, гърдите ми се повдигаха и спускаха; отвътре бях празен, изгорен от рана, която в крайна сметка ме беше унищожила.
Цели години бях прекарал нощите си в писане, в което влагах всичките си емоции и цялата си енергия. После започнах публичните лекции и раздаването на автографи по всички краища на света. Бях създал благотворителна организация, за да позволя на децата от някогашния ми квартал да учат изкуство. По време на няколко концерта дори бях свирил на барабаните с моите идоли от „Рок Ботъм Римейндърс“1.
Но днес вече нищо не ме привличаше: хората, книгите, музиката и дори лъчите на слънцето, което залязваше над океана.
Насилих се да стана и излязох да се облегна за малко на парапета на терасата. Малко по-надолу по плажа, като остатък от периода на „Бийч Бойс“ един стар жълт крайслер с лакирани дървени части гордо показваше на задното си стъкло девиза на града:
Взирах се до ослепяване в пламтящия ръб, който се докосваше до линията на хоризонта и осветяваше небето, преди да бъде отнесен от вълните. Тази гледка, която някога толкова ме очароваше, вече не събуждаше у мен никакъв възторг. Вече нищо не чувствах, сякаш запасът ми от емоции се беше изчерпал.
Само едно нещо можеше да ме спаси — да намеря отново Орор, тялото й като лиана, мраморната й кожа, сребърните й очи и мириса й на пясък. Но знаех, че това не можеше да се случи. Знаех, че бях изгубил битката и че в края на тази битка ми оставаше единствено желанието да си изгоря невроните с дози метанол или каквато и да било друга гадост, до която можех да се докопам.
Трябваше да спя. Когато се върнах в салона, потърсих нервно лекарствата си, но се досетих, че Майло се беше постарал да изчезнат. Изтичах в кухнята, прерових кофите. Нищо. Обзет от паника, изтичах на горния етаж, отворих всички шкафове и накрая напипах пътната си чанта. Притиснати в едно портмоне, отворена кутийка приспивателни и няколко хапчета успокоително чакаха там от последното ми пътуване в Дубай за раздаване на автографи в голяма книжарница на „Мейлъф дъ Емирейтс“.
Почти против волята си изсипах всичко в шепа и за миг се загледах в дузината бели и сини хапчета, които сякаш ми се подиграваха.
Никога не съм бил толкова близо до празнотата. В главата ми се блъскаха ужасяващи образи: тялото ми в края на едно въже, кранчето на газта в устата ми, дулото на револвер в слепоочието ми. Рано или късно животът ми несъмнено щеше да свърши така. Не съм ли го знаел винаги дълбоко в себе си?
Глътнах шепата хапчета като бягство. Трудно преглътнах, но глътка минерална вода прокара всичко.
