Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 18
Гийом Мюсо
— Имаш вече няколко глави подръка, знам го.
Хванах се за главата. Той наистина нищо не разбираше от моето чувство за безпомощност.
— Вече цял час ти обяснявам, че се чувствам празен, че умът ми е ръждясал, сух е като камък, паричните проблеми нищо не променят. Всичко свърши!
Той настоя:
— Винаги си ми казвал, че писането е необходимо за равновесието ти и за душевното ти здраве.
— Ами, както виждаш, грешал съм — това, което ме подлуди, не е, че спрях да пиша, а че изгубих любовта си.
— Все пак нали си даваш сметка, че се унищожаваш заради нещо, което не съществува?
— Любовта ли не съществува?
— Любовта сигурно съществува. Само че ти си привърженик на оная дебилна теория за сродната душа. Все едно съществува някакво съвършено пасване между двама души, на които им е писано да се срещнат…
— Така ли, значи е дебилно да вярваш, че може би съществува някой, който е способен да те направи щастлив, някой, с когото да имаш желанието да остарееш?
— Разбира се, че не, но ти вярваш в друго — че на Земята има само един-единствен човек, създаден за теб. Нещо като липсваща част, с която си роден и чийто отпечатък пазиш в тялото и душата си.
— Обръщам ти внимание, че именно това казва Аристофан в „Пирът“ на Платон.
— Може би, само че твоят Аристо нещо си и неговият Планктон никъде не пишат, че твоята Орор е липсващата ти част. Повярвай ми: зарежи тази илюзия. Митологията може и да е достоверна в романите ти, но нещата не стават така в действителност.
— Не, наистина, в действителност най-добрият ми приятел не се задоволява просто да ме разори. Като капак на всичкото си позволява да ми дава уроци! — избълвах, ставайки от масата.
Майло също стана, видът му беше отчаян. В този момент чувствах, че е готов на всичко, за да ми инжектира доза творчески порив във вените.
— Значи нямаш никакво намерение да започнеш отново да пишеш?
— Не. И нищо не можеш да направиш срещу това. Да се напише книга, не е същото като да се произведе кола или прах за пране — извиках му от прага на вратата.
Когато излязох от ресторанта, момчето ми подаде ключовете на бугатито. Седнах зад волана на болида, запалих мотора и включих на първа. Кожените седалки упорито миришеха на мандарини, а таблото от лакирано дърво, украсено с алуминиеви копчета, ми навя мисълта за космически кораб.
Мълниеносното ускорение ме закова за седалката. Докато гумите оставяха следи по асфалта, забелязах в огледалото за обратно виждане Майло, който тичаше след мен и ме засипваше с ругатни.
5
Дрипи от рай
Адът съществува и сега зная, че неговият ужас почива на това, че представлява само дрипи от рай.
— Връщам ти инструмента, можеш да го възстановиш на собственика му — съобщи Майло, като подаваше на Керъл стоманения кози крак, който тя му беше дала назаем.
— Неговият собственик е щатът Калифорния — отговори младата представителка на закона, докато прибираше металния лост в багажника на колата си.
— Благодаря, че дойде да ме прибереш.
— Къде остана колата ти?
