Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 17

— Никога с нищо не съм се ангажирал.

— Аз се ангажирах от твое име и тези договори, ти може и да не си ги чел, но ги подписа…

Налях си чаша вода. Не ми харесваше обрата, който прие този разговор. Още преди години си бяхме разпределили ролите — оставях той да се разправя с бизнес частта, а аз се оправях с бълнуванията на моето въображение. До този момент тази сделка винаги ми се беше струвала подходяща.

— Вече няколко пъти отложихме датата на излизането. Ако не си завършил книгата си през декември, ще ни бъдат наложени сериозни финансови наказания.

— Ами просто им върни авансите.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Защото вече ги похарчихме, Том.

— Как така?

Той поклати глава раздразнено:

— Искаш ли да ти припомня колко струва твоята къща? Или диамантеният пръстен, който подари на Орор и който тя дори не ти върна?

Каква наглост!

— Чакай, какви ги разправяш? Много добре зная какво съм спечелил и какво мога да си позволя да похарча!

Майло наведе глава. По челото му блестяха капчици пот. Устните му се свиха и лицето му, което до преди няколко минути беше оживено от възторг, сега стана мрачно и разстроено.

— Аз… изгубих всичко, Том.

— Какво си изгубил?

— Твоите и моите пари.

— Какво приказваш?

— Вложих почти всичко в един хедж фонд, който загази в аферата „Мадоф“.

— Шегуваш се, надявам се.

Не, не се шегуваше.

— Всички се хванаха в капана — каза той разстроено. — Големи банки, адвокати, политици, артисти, Спилбърг, Малкович и дори Илай Уизъл!

— И какво точно ми остава, като оставим настрана къщата?

— Къщата ти е ипотекирана от три месеца, Том. И за да съм честен, не ти остава дори с какво да си платиш данъка на имота.

— Но… а твоята кола? Тя сигурно струва повече от един милион долара…

— Можеш да кажеш дори два. Но от един месец съм принуден да я паркирам у съседката ми, за да не ми я вземат!

Известно време останах мълчалив и объркан, докато изведнъж не ми просветна:

— Не ти вярвам. Измисляш си цялата тази история, за да ме принудиш да започна отново да работя, нали?

— За жалост не.

На свой ред грабнах моя телефон, за да се обадя в кабинета за финансови съвети, който се занимаваше с плащането на моите данъци и по този начин имаше достъп до различните ми сметки. Обичайният служител потвърди, че банковите ми авоари бяха на червено и, както изглежда, от седмици се беше опитвал да ме предупреди с най-различни препоръчани писма и съобщения на телефонния ми секретар, останали без отговор.

А откога не бях отварял пощата и не бях отговарял на телефона?

Когато осъзнах цялото положение, не бях нито паникьосан, нито изгарях от желание да се хвърля върху Майло и да му размажа физиономията. Изпитвах единствено огромна умора.

— Слушай, Том, вече сме се измъквали и от по-трудни ситуации — осмели се той да ми подхвърли.

— Даваш ли си сметка какво си направил?

— Ти можеш да оправиш всичко — увери ме той. — Ако успееш да завършиш романа в срок, можем бързо да се измъкнем.

— Как искаш да напиша петстотин страници за по-малко от три месеца?