Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 154
Гийом Мюсо
— Трябва да си дяволски нафиркан, за да ти се доще да се хвърлиш във водата в тоя студ — отбеляза Диаз.
— Мда… и вие двамата не ми изглеждате много в час — отсъди Карин.
— Тази нощ най-малкият непрекъснато се будеше — оправда се Капела.
— А вие, Диаз?
— Аз заради майка ми.
— Майка ви?
— Сложно е — отговори той уклончиво.
Тя не узна повече. Катерът продължи да се движи покрай пътя „Жорж Помпиду“, когато…
— Виждам го! — извика Капела, който гледаше през бинокъла.
Катерът намали, подминавайки моста „Мари“. Почти задушен, с движения, затруднени от шлифера му, един мъж се бореше във водата, като мъчително се опитваше да стигне до брега.
— На път е да се удави — установи Карин. — Кой отива?
— Този път е ред на Диаз! — заяви уверено Капела.
— Майтапиш ли се? Вчера вечерта нали аз…
— Окей, разбрах — прекъсна го младата жена. — В крайна сметка май само на мене ми стиска!
Тя закопча комбинезона си и се хвърли във водата под засрамените погледи на своите двама лейтенанти.
Доплува до мъжа, успокои го и го домъкна до „Корморан“, където Диаз го пое и уви в едно одеяло, преди да му окаже първа помощ.
Все още във водата, Карин забеляза някакъв предмет, който плуваше на повърхността. Хвана го. Беше голям плик с найлонови мехурчета. Не точно нещо биоразграждащо се. Борбата със замърсяването също беше част от задачите на Речната бригада и тя взе пакета, преди Капела да я вдигне на катера.
Хирургическият екип работи през цялата сутрин, опитвайки се да спаси Били.
В опита си да закърпи разкъсаната камера, Клузо използва част от гънката на перитонеума. Тази операция беше последен шанс. Прогнозата беше мрачна.
На връщане към щаба лейтенант Капела се зае да изпразни катера, преди да го закара за чистене.
Взе плика с найлоновите мехурчета, напоен като гъба с вода. В него имаше книга на английски в доста окаяно състояние. Беше на път да я метне в кофата за боклуци, но размисли и я остави на кея.
После дните отминаваха…
Майло дойде при мен в Париж и ми помогна да преживея този труден момент.
Блуждаейки между живота и смъртта, Били остана повече от седмица в реанимацията под непрестанното наблюдение на Клузо, който проверяваше на всеки три часа нейното състояние.
Беше ми дал постоянен достъп в реанимацията, така че прекарвах дните си седнал на стол, с лаптопа на коленете и трескаво пишех в ритъма на сърдечния мониторинг и на изкуствения респиратор.
Упоена с обезболяващи, Били беше интубирана, удавена в електроди, гръдни дренажи и системи, които тръгваха от ръцете и гърдите й. Рядко отваряше очи и когато го правеше, прочитах в погледа й страданието и отчаянието, които изпитваше. Искаше ми се да я успокоя и да спра сълзите й, но всичко, което можех да направя, беше да пиша.
В средата на октомври, седнал на терасата на едно кафене, Майло завърши дълго писмо до Керъл. Пъхна листовете в един плик, плати водата „Перие“, която беше изпил, и пресече улицата по посока на бреговете на Сена при кея „Малаке“. Беше се запътил към Френския институт, където беше видял една пощенска кутия, в която да пусне писмото си, но реши да позяпа в сандъците на букинистите. Стари, ценни книги бяха изложени заедно с пощенски картички на Доасно, старинни афиши на „Ша Ноар“, винилни афиши от 60-те години на XX в. и ужасяващи ключодържатели с Айфеловата кула. Майло спря пред един книжар, чиято специалност бяха комиксите. От „Хълк“ до „Спайдърмен“, детските му мечти бяха населени с героите от комиксите на „Марвел“ и този следобед той откри няколко албума на „Астерикс“ и „Лъки Люк“.
