Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 13

— Видя ли бейзболните резултати? — попита той с обигран тон, подавайки ми айфона си, включен на някакъв спортен сайт. — „Ейнджълс“ биха „Янкис“!

Хвърлих един разсеян поглед към екрана.

— Майло?

— Да?

— Гледай пътя, не мен.

Знаех, че нещастията ми смущаваха моя приятел, като го изправяха пред нещо, което му беше трудно да разбере: моето умствено буксуване и онази част неравновесие, която всички носим в себе си, а той си мислеше погрешно, че аз съм предпазен от нея.

Завихме надясно, за да се изкачим към „Уестууд“. Влизахме в Златния триъгълник на Лос Анджелес. Както някои бяха отбелязали, в този квартал нямаше нито болница, нито гробище. Само безупречно чисти улици с магазини с непостижими цени, в които трябваше да си запишеш час като при лекар. От демографска гледна точка никой не се раждаше и не умираше в „Бевърли Хилс“…

— Надявам се, че си гладен — каза Майло, завивайки рязко по „Кенън Драйв“.

Той закова на място бугатито пред шикозен ресторант. След като подаде ключовете на момчето, което паркира колите, Майло влезе пред мен с уверена стъпка в заведението.

Някогашното лошо момче от „Макартър Парк“ изживяваше като социален реванш възможността да може да обядва в „Спаго“ без резервация, докато всички останали простосмъртни трябваше да си направят резервация три седмици по-рано.

Салонният управител ни отведе в изискана градина, където най-добрите маси бяха запазени за знаменитостите от деловия свят и шоубизнеса. Майло ми направи дискретен знак, докато сядаше — на няколко метра от нас Джак Никълсън и Майкъл Дъглас довършваха дижестива си, а на друга маса актрисата от един ситком, подхранвала нашите юношески фантазии, дъвчеше лист от маруля.

Седнах, безразличен към този „престижен“ антураж. През последните две години моето издигане в холивудската мечта ми беше позволило да се доближа до някои от старите ми идоли. Обикаляйки частните празненства в клубове или във вили, големи като дворци, можах да разговарям с актьори, певци и писатели, които ме караха да мечтая, когато бях по-млад. Но тези срещи се бяха сблъскали със стената на разрушените илюзии и разочарованието. По-добре беше да не познаваш всички кулиси на фабриката за мечти. В истинския живот героите от моето юношество често се оказваха извратени типове, впуснати в методичен лов, в който хващаха момичета-жертви, които консумираха и захвърляха почти веднага, щом задоволяха глада си, преди да се устремят към по-свежо месо. Също толкова тъжно: някои актриси, които на екрана бяха изпълнени с очарование и интелект, всъщност се люшкаха между кокаин, анорексия, ботокс и липосукция.

Но какво право имах да ги съдя? Не се ли бях превърнал и аз в един от онези типове, които ненавиждах? Жертва на същото изолиране, на същата пристрастеност към червените вина и на същия непостоянен егоцентризъм, които в моменти на просветление водят до отвращение от себе си.

— Наслаждавай се! — възторжено каза Майло, посочвайки предястията, които ни донесоха заедно с нашите аперитиви.

Вкусвах с върха на устните филийката хляб, покрита с тънък резен шарено, меко месо.