Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 114
Гийом Мюсо
— По-скоро полско, а? Нещо като Боровски.
— Да, това е.
— А числото? Мислиш ли, че е годината й на раждане?
— Може би — отговори Майло.
Той вече беше влязъл от телефона си в сайта на телефонния указател, но само в района на Лос Анджелес имаше повече от дузина Анна Боровски.
— Подай ми радиостанцията — помоли Керъл, докато вземаше един завой. Майло откачи микрофона и не можа да се въздържи да направи една малка импровизация:
— Ало, Земя, тук капитан Кърк на борда на космическия кораб „Ентърпрайс“, искаме разрешение за приземяване в базата.
Керъл го изгледа унило.
— Е, какво, не е ли забавно?
— Да, Майло, когато си на осем години, е забавно…
Взе радиостанцията и произнесе много авторитетно:
— Ало, централа, тук сержант Алварес, номер 364В1231. Можете ли да ми намерите адреса на някоя си Анна Боровски, родена вероятно през 1973 г.?
— Готово, сержант!
Нашите две стаи под наем се намираха на последния етаж в малка бяла сграда, която гледаше към сенчестото площадче. Веднага се почувствахме у дома.
— Да се поразходим? — предложи Били.
Парижкият въздух видимо й беше върнал здравето. Разбира се, косите й бяха все така бели, а лицето — бледо, но изглежда си беше върнала донякъде формата.
— Напомням ти, че имам да пиша петстотин страници…
— Дреболия, нали! — пошегува се тя, като се приближи до прозореца и изложи лицето си на слънчевите лъчи.
— Добре тогава, една бърза разходка. Само да ти покажа квартала.
Облякох си сакото, докато тя си слагаше малко пудра на лицето.
И ето ни на път.
Като двама туристи първо се поразходихме из тесните улички на „Сен Жермен“, спирахме пред всяка витрина на книжарница или антикварен магазин, разглеждахме менютата на кафенета, ровихме из съкровищата на букинистите покрай Сена.
Въпреки луксозните магазини, които постепенно изместваха културните центрове, кварталът бе запазил магическия си дух. В този лабиринт от улички въздухът беше особен и навсякъде се усещаше любовта към книгите, поезията и живописта. Всички улици, всички сгради, покрай които минавахме, свидетелстваха за богато културно минало. Волтер беше работил в „Прокоп“, Верлен си беше пил мастиката в същото заведение, ателието на Дьолакроа беше на ул. „Фюрстенберг“ Расин беше живял на ул. „Висконти“, Балзак се беше разорил тук, отваряйки печатница, Оскар Уайлд беше умрял самотен и беден в жалък хотел на ул. „Бозар“, Пикасо беше нарисувал „Герника“ на ул. „Гран Огюстен“, Майлс Дейвис беше свирил на ул. „Сен Беноа“, Джим Морисън беше живял на ул. „Сена“…
Опияняващ световъртеж.
Самата Били беше лъчезарна, въртеше се на всички страни, огряна от слънцето, с пътеводител в ръка, за да не пропусне нещо.
На обяд си починахме на терасата на едно кафене. Пиех еспресо след еспресо и я гледах как сладко си похапва — цялата грейнала в усмивка — бяло сирене с мед и сладкиш с малини. Нещо между нас се беше променило. Взаимната ни агресия се беше изпарила и беше отстъпила място на разбирателство. Занапред бяхме съюзници и напълно осъзнавахме, че миговете, прекарани заедно, бяха преброени, бяха крехки и в интерес на двама ни беше да се грижим един за друг.
