Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 142

— Събуди се, дребосък. Аз не споделям вярата на Оливър в твоето „чудо“. Ти не минаваш оттук. Това е последната ти спирка.

Майлс въздъхна.

— Започвам да мисля, че си права. — Той погледна Сюгър, който дишаше повърхностно и бързо, и клекна до него. — Почти сигурно е, че този път си права. Въпреки това… пусни ги.

— Защо? — извика разгневена тя.

— Защото аз казвам така. Защото те помолих. Ще трябва ли да падна на колене, за да ги пуснеш?

— Така ли поставяш въпроса! Не, не е нужно. Добре! — Тя се обърна, прекара ръце по остриганата си глава и промърмори нещо под нос.

* * *

Времето на безвремието премина. Сюгър лежеше на една страна и мълчеше. От време на време отваряше очи и гледаше, без да вижда. Майлс навлажняваше периодически устните му. Храната пристигна и беше раздадена без инциденти и без участието на Майлс. Беатрис намина и остави до тях две плъхови блокчета, погледна ги със строг неодобрителен поглед и високомерно се отдалечи.

Майлс анализираше грешките, които го бяха докарали до това положение, анализираше своя привиден гений като причина за смъртта на приятелите му. Макар че познаваше Сюгър само от две-три седмици, а не от години, той имаше лошото пречувствие, че ще понесе неговата смърт така тежко, както смъртта на сержант Ботари преди шест години. Вече знаеше от опит, че повторената болка прави човек да се страхува от нараняването повече, не по-малко, причинява смразяващ страх. Не отново, никога отново…

Лежеше по гръб и гледаше купола — бяло немигащо око на мъртъв бог. Бяха ли вече убитите от неуморните му мегаломански авантюри негови приятели повече, отколкото той знаеше? Беше точно в стила на сетаганданците да го оставят тук, без никой да знае за него, и от нарастващо съмнение и страх да полудее.

И изведнъж окото на бога мигна.

* * *

Майлс нервно запримига, отвори широко очи и се втренчи в купола, сякаш искаше с очите си да пробие дупка в него. Наистина ли беше мигнало? Не беше ли халюцинация? Щеше ли да ги пусне?

Отново мигна. Развълнуван, Майлс скочи.

Куполът се открехна. Мигновено вътре проникна наситена с мъгла и ситен дъжд, и целувка на студен влажен планетарна нощ. Нефилтрираният въздух на тази планета миришеше на развалени яйца. Непривичната тъмнина беше заслепяваща.

— СИГНАЛ ЗА ХРАНА! — извика Майлс с всичка сила.

И в същия миг блестящият пламък на бомбата, избухнала сред сградите край купола, озари всичко. Червена светлина освети долната страна на издигащия се нагоре облак отломки. Ракетни серии около лагера прогониха нощта, заглушиха незащитените уши. Майлс, който все още крещеше, не можеше да чуе собствения си глас. Ответен огън от земята раздра облаците, обагри ги в линии разноцветна светлина.

Заслепена от блясъците, Трис профуча покрай него. Майлс я хвана със здравата си ръка, заби пети да я спре, дръпна я да се наведе, за да може да извика в ухото й:

— Започва! Организирай четиринадесетте групи, заповядай им да подредят първите си блокове от двеста души и да чакат около периметъра. Намери Оливър, трябва да размърдаме помощниците, да накарат останалите да чакат реда си. Ако всичко стане както го правихме на упражненията, ще се измъкнем! — „Надявам се.“ — Но ако се струпат на совалките, както се струпваха при купчините с плъхови блокчета, няма да се спасят. Разбра ли ме?