Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 53

2

Ловецът Каам изскочи от ярангата, въздъхна дълбоко, после вдигна байдарата на гръб и я понесе към морето, което се тъмнееше към хоризонта.

Тръгна пак така, както някога, без да се обърне, без да го изпрати някой. Тръгна безмълвен и унил.

Толкова мъка!

Келе, Злия дух, много го мрази. Не прощава. Преследва го упорито. Отнема му лова, пропъжда тюлените и моржовете.

И тая година също.

Малко тюлени минаха лятос край брега. Моржове пък хич не се мярнаха. Подир тюлените се бяха запилели и белите мечки. Каам не можа да събере достатъчно месо за зимнина. Оглозгаха всичко. Късче не остана. После захванаха кучетата. Изядоха и тях. Изгризаха и ремъците, кожените хамутчета, тюленовите обувки. Но когато стигнаха до байдарата, славната байдара от опъната моржова кожа, Каам не изтрая. Нищо, че още не беше време за лов. Нищо, че луната сияеше, окръжена с бледозеленикав пръстен — признак на буря. Байдарата нямаше да ги нахрани. Можеше да ги спаси само на лов.

В изстиналия полог11, където отдавна беше угаснало екки, неговите близки лежаха в спалните чували и търпеливо, както подобава на племето им, очакваха смъртта. Търпеливо и безропотно.

Баща му, старият шаман, отдавна беше забравил изкуството си. Когато Каам заяви, че тръгва на лов, той се надигна с мъка, пропълзя до входа на ярангата и там, до китовото ребро, което подпираше сшитите кожи, изрови къс кучешко месо. Не беше изял последния си дял, запазил го за по-голяма нужда. И Каам нагълта бащиния дял. Не се замисли. Той беше ловецът. За да донесе ново месо, му трябваше сила.

Разсъмваше се. Луната избледняваше. Избледняваше неусетно и Побития кол, Полярната звезда. Угасваха всички съзвездия, които се въртяха около нея в своя вечен хоровод.

Най-сетне слънцето се подаде, търкулна се над далечните, безредно струпани тороси и заля с розовите си лъчи ледената пустош, разсипа се в безброй танцуващи искри върху снежните кристалчета. Всяка бучка, всяка неравност проточи дълга сянка. Изпъкнаха в цялата си релефност снежните навеи, от които вятърът отвяваше шумящи струйки, сякаш бялата степ димеше с ледена па̀ра. Във въздуха заискриха снежните прашинки, като че ли целият въздух беше пронизан от слънчеви лъчи.

Каам се мъкнеше към брега, към чистата от ледове ивица на морето, отвъд натрупаните ледени хребети, отдето долитаха стоновете на триещите се един в друг пакове.

Никога по-рано байдарката не бе тежала толкова. Никога завитата в тюленова кожа пушка не бе падала тъй често от ръцете му. И затова беше виновен само той, Злия Келе. Как да го умилостиви?

Най-сетне достигна морето, върху което лудуваха слънчевите отблясъци, сякаш там до скования бряг се бяха стълпили всички светещи твари на морската бездна.

В очите на ловеца светна обич и признателност. Морето! Майката хранител на северния човек! Неговата нива, плодородна градина, неизчерпаема житница. На сушата той само строи своя дом, колкото да си отпочине, и след това отново забързва към морето, да се труди, да се бори с опасностите, да живее.