Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 55

Но сега беше друго. Сега би ловил и бели яребици, та дори и леминги, тундровите мишки. Какво да е — само да е за ядене.

Морето се надигаше, все по-зло и по-заплашително. Вълните вече не шумоляха, не се плискаха, а преминаваха под него е грохот и вой, развели белите си къдри, подмятаха го над острите си върхове и изведнъж го сгромолясваха в ревящите въртопи, като го заливаха с водопади от водни пръски.

Бурята плющеше с отсечени удари по леката байдара и я увличаше по своя път. Греблото изгуби силата си. Малката лодка вече не се подчиняваше на заповедта на човека, увлечена от яростта на стихията. Спасителният бряг взе да отстъпва назад, докато накрай изчезна съвсем.

Остана само едно — полудялото море и сред него безпомощната лодка, заплашена всеки миг да се сплеска между побеснелите водни хълмове.

Може би това значеше краят.

Ех, ако имаше поне два тюленови мехура да ги прикачи отстрана на лодката. Тогава нямаше да се бои от никаква вълна. Но отде да знае. Оня ден изядоха последния. Сега той няма мехур и за харпуна. Ако удари дивеч, ще трябва да държи ремъка с ръце, докато се изтощи раненото животно.

Но за какъв лов мисли сега?

Не вижда ли всичко, не чува ли злорадия кикот на Келе?

Изведнъж една вълна, не по-висока, не по-настръхнала, не по-шумна, а може би само малко по-изкорубена от другите, пое лодката, усука я в мощната си прегръдка и я прекатури. Когато разпененият гребен отмина, в зиналата яма лъсна дъното на байдарката.

Увиснал с главата надолу, Каам видя лудия танц на светлината, пречупена от разплисканите водни маси. Полудели синьо-зелени сияния и нищо друго — пропаст, бездна.

Отдолу, из грейналата синя бистрина се надигна плавно огромно тъмно петно, с приближаването контурите му се уплътниха и очертаха мощното тяло на полярната акула. Очите й се взираха в човека с някаква безпощадна свирепост, без да изразяват ни злоба, ни любопитство, безразлични и студени.

Тъпота и жестокост!

Тя идваше да провери дали е за ядене. Само това! Нищо повече!

С тръпка на ужас ловецът замахна с греблото. Послушната лодка се подчини на това сръчно движение, превъртя се и застана над вълните.

Каам погледна дали стоят на местата си харпунът и пушката, после отново подхвана неравната борба със стихията. Още няколко пъти вълните го обръщаха, но Каам все успяваше да се извърти, да се изправи, да надделее. Но докога?

Вълните нарастваха все по-високи, по-безучастно жестоки, по-безпощадни — хаос от кипнала синева, седефена пяна и ослепителни блясъци. И вой! И кикот!

3

Полярната акула следи байдарката дълго време и всеки път, когато вълните я катурнеха и Каам увиснеше във водата надолу с главата, тя се стрелваше към него със зинала уста.

Но човекът със сръчен замах на греблото изправяше лодката и изчезваше. Отдолу оставаше да се вижда само коженото дъно, подмятано върху чудните, обърнати наопаки вълни. Искрящите лъчи се пречупваха в надиплените водни слоеве, кръстосваха се във вихрена плетеница от разноцветни сияния, преливаха от блестящата белота през всички отсенки на опала до тъмното индиго. Тук-там мимолетни дъгоцветни мълнии прорязваха тази плетеница, нагъваха се, разкъсваха се и угасваха, за да се зародят в същия миг сред разлюления син простор — да се зародят и да угаснат.