Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 51

Само Стария морж все още го мразеше, все още го срещаше при брега на Тихия залив с грозен заплашителен рев. Само той не го приемаше за свой, подозрителен, недоверчив, очакващ опасност, заплаха от този привидно укротен, привързан към стадото потомък на вражето племе. А сега Стария морж с другите самци плуваше някъде далеч, където зимуваше и Счупения зъб. Приятели и врагове, те щяха да се срещнат пак, когато дойдеше пролетта, когато слънцето отново закръжеше по небосклона, където сега продължаваха да бликат студените пламъци на космичния огън и да ръсят върху снежната повърхност брилянтния си пясък.

Сляп за красотата на природата, всъщност и той самият частица от нея, Острия нокът свърна на север, все край ледения пояс, по чиято разломена окрайнина танцуваха разноцветни отражения. Ледът беше дебел, траен, но все пак се виждаше ясно как се надига и спада от мъртвото вълнение, слушаше се пукотът на разместваните при всяко огъване ледени частици.

Някъде наблизо живееше тюлен. Напоследък Острия нокът много често улавяше миризмата му. Ала все не му се удаваше да го хване. Вече беше решил да го издири, да си похапне добре. Писиите и раците не го задоволяваха. Затова плуваше все тъй край леда, натопил уши във водата, като се вслушваше във всяко подозрително припляскване. Само от време на време излизаше навън и се покатерваше върху някой ръбест торос, за да огледа бялата пустош, после, цял заледен, бързо се гмурваше на топло във водата.

На югоизток се развидели. Зората раздуха огнището си. Над хоризонта иззад нащърбените ледени грамади се надигна мъгливото слънце. Пламна и океанът. Мракът се утаи в морските дълбини като черна мътилка. Водата се избистри, засия отново в копринения си блясък. Черните сенки се задържаха още малко под дебелия покрив на леденото поле, но скоро грейналият синкав сумрак нахлу и там.

Острия нокът, разочарован, беше намислил да се връща, когато слухът му долови някакъв отсечен звук, рязък плисък. Така не приплясва вълна, нито скърца ледът, а само тюлен, който се гмурва дълбоко.

Без да губи време, Острия нокът нирна надолу и все тъй под вода зашари под ледения похлупак. Изведнъж той съгледа някакво резедаво сияние и зарадван се устреми натам. Опитът му подсказваше, че това може да бъде само тюленов отдушник. Отворът отгоре беше засипан със сняг, а встрани в една неголяма снежна ниша се спотайваше някакво белезникаво телце — тюленче. Острия нокът дочу уплашеното му дишане. Носът му улови дъха на топлото живо месо, крехкото тръпнещо месо, което щеше да засити глада му. Предвкусващ насладата от угощението, което го очакваше, той опита да се покатери, без да бърза. Уверен беше, че тази безпомощна плячка няма да му избяга. В този миг от дълбините изплува Белязаната. Объркана, обезумяла от страх, тя се засуети около мечката. Що да стори? Как да отклони кръвожадния враг? Цялото й тяло се тресеше от страх. Инстинктът за самосъхранение я влечеше назад, към откритото море, по-далеч от хищника. Но друг инстинкт — по-силен от всичко — не й позволяваше да се отдалечи, спъваше движението й, връщаше я все там, към дупката в леда, където лежеше детето й.