Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 52

Как да го спаси?

И може би без да разсъждава, без да преценява, поддала се на безсмисления порив за саможертва, тя се стрелна напред и удари с глава нападателя. Острия нокът се извърна рязко. Хищният му мозък взе мигновено решение. Щом сама се навира в устата му, ще почне с нея. Има време и за малкото. Дръпна се под вода и я подгони. Надолу, още по-надолу! Наляво — надясно!

Изведнъж ледът затрещя. Заблъска се, натроши се. Грохотът се усили, сякаш се срина целият свят. Уплашените риби се пръснаха на всички посоки. С рязък скок изчезна нанякъде и Белязаната.

Острия нокът се върна назад. Достигна тюленовия отдушник. Но това като че ли вече не беше същата дупка. Пукнатината минаваше през средата й. Единият блок бе възседнал другия, бе стеснил отвора й така, че сега през него не можеше да се провре нито мечка, нито дори тюлен. В синята мрачина се чуваше същото уплашено дишане. Значи тюленчето беше живо — невредимо, но и недостижимо. Тогава?

Гладът нашепваше бързи решения. Острия нокът пое отново въздух и се гмурна, достигна края на ледения покрив, покатери се отгоре му. После се запъти безпогрешно натам, където бе открил скривалището на тюлена, отръсквайки се от водата, която мигновено замръзваше по кожуха му в звънтящи висулки.

В това време изплува и Белязаната. Тя видя как неприятелят й се измъкна от водата и се спусна към детето си. Но задръстеният проход я смути. Дали не бе сгрешила, дали не бе попаднала другаде. Но не. На повикването й малкото отвърна с боязливо изскимтяване. Как да се добере до него? Нещастното животно опита да се промуши през стеснения отвор, насили се, разрани тялото си. Напразно. Един отломък, остър като нож, препречваше пътя й, дереше кожата й, разраняваше я.

В този миг Белязаната чу нов шум. Някой дращеше с нокти свода върху пещеричката на детето й.

Значи тъй! Мечокът е открил отдушника, усетил го е по миризмата на тюленчето. Мускулите му са здрави. Скоро ще разкъртят сбития фирн. Зъбатата уста ще достигне детето й…

Детето й!

Белязаната се нахвърли върху здравата преграда със зъби. Гриза, кърти, ръфа — късче по късче, задъхана от напрежение и ужас. Впрочем какво ли щеше да стори, ако успееше да се промъкне до малкото си? То и без това още не умееше да плува. Защо ли се блъскаше така? Само да загине заедно е него! Нищо друго! И въпреки всичко тя продължаваше да огризва леденото препятствие.

А отгоре, не по-малко упорито, задъхан и настървен, Острия нокът изхвърляше назад разкъртения фирн, навлизаше все по-надолу. Топлият мирис на скритото тюленче лъхаше в носа му, възбуждаше го, подлудяваше го.

Вятърът се усилваше. Водата в залива се закъдри неспокойно, а отвън откритото море почерня и върху тъмното му кадифе запрепускаха разпенените вълни като белогриви чудовища.