Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 49

Никоя майка не би отвела там детето си — на това запретено място за младостта, за живота. Но Счупения зъб нямаше майка, която да го упътва, а Острия нокът не слушаше Кривата перка, безмилостно гонен от Стария морж и подвеждан от инстинкта си на скитник — самотник.

В подножието на скалата, на дълбочина пет-шест метра, сред навеяните пясъчни преспи се подаваха няколко моржови бивни като жълтеникави колове, единствената следа от другите моржове, които някога, кой знае кога, също така бяха лежали на рифовете и гледали с безнадеждни очи към Тихия залив.

Счупения зъб разбута с муцуна няколко зъба, после се извърна безучастно. Нямаше нищо за ядене. Впрочем дали би могъл да свърже единствено пощадените от времето останки с апатията на лежащите горе живи мъртъвци, дали бе почувствувал с дивия си усет какво означаваха тази злокобни знаци на смъртта?

Наоколо ниреха дългоклюни корморани и черноглави кайри, помъкнали бисерни опашки от въздушни мехурчета, като продължаваха да размахват крила, сякаш летяха под вода. Те достигаха на дълбочина десет-петнадесет метра, догонваха набелязаните риби, после с пълни човки се стрелваха към искрящата повърхност, раздираха я с глави като седефена ципа и изчезваха. Само сенките им, които се хлъзваха над вълните, издаваха, че бяха излетели към скалите.

Внезапно моржът съзря корема и лениво размахваните ципести крака на един чистик, който се полюляваше върху морската повърхност. Чистикът беше преял, стомахът му тежеше, натъпкан с риба. Затова дремеше така преситен, безгрижен, неподозиращ угрозата. Счупения зъб го захапа и се отпусна на дъното да го нагълта. Очите му блестяха доволно. Значи тъй — не само миди могат да се ядат, не само тези нищожни късчета месо, запазени в яките черупки, които бодат езика и гърлото. Колко по-лесно е с птиците! Издебваш я и готово! Толкова месо, колкото може да се добие след цял час досадно риене по дъното!

В туй време Острия нокът докопа със зъби една непредпазлива кайра, която се бе спуснала отвесно от въздуха и без да го забележи, бе връхлетяла право в устата му.

Рибата пинагор водеше на разходка цял рояк малки пинагорчета. Щом зърнаха бялата сянка на мечето, рибките се хвърлиха към бодливия си баща, налепиха се по тялото му и той ги отнесе нанякъде из скалните пукнатини, като гънеше припряно опашка.

Мечето изпълзя върху съседната канара, обрасла с лигави водорасли и заливана от всяка гънка на морето. Кръвта на жертвата преля в устата му, тръпнещата плът го възбуди, опияни го. То стисна челюсти и лакомо я нагълта. После се облиза доволно, със светнали очи.

Слънцето се надигаше от изток, грейнало в прекрасно хало от пречупените слънчеви лъчи, разделено на три слънца, едно голямо в средата и две малки встрани. Три слънца върху три огнени колони, изваяни от златна па̀ра, подпрели гълъбовия сияещ небосвод. Отраженията на тази невероятна, блестяща тройка трептяха в ослепителни рояци върху снагата на морето. А там сред играещия блясък се мяркаха безброй черни точки — кормораните, които си почиваха сред вълните.