Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 35

Още стотина крачки…

В този миг под прозрачния леден слой пролетя едно тъмно тяло. До него — друго, трето — цяла орда.

На педя от ловеца ледът се пръсна с трясък и оттам се подадоха два остри бивена. След това надзърна цялата моржова глава. Зарева проточено и ядовито. Вляво изникна друга глава, отпред — трета…

Ледът се напука, нацепи се в неравни прозрачни плочи.

Злочестият ловец, станал вече лов на лова си, отново се простря по очи, обливан от бликащите през пукнатините струи. Едва се крепеше. По чудо се крепеше. Всеки миг някоя плоча можеше да се наклони и да го запрати към дъното в зъбите на разярените зверове. Каам отново се повлече по корем върху този неспокоен, разлюлян трошляк, пресрещан и обграждан от никнещите ту тук, ту там кръгли черни глави.

В този миг му дойде спасителната мисъл, не толкова мисъл, а повече светкавично хрумване, ако щете, рефлекс, несъзнателно решение в мозъка на родения северянин. Той свирна с уста. При този сигнал кучетата се обърнаха назад. Откопчиха шейната от ноктите на торосите и се втурнаха към него. Наближиха. Не спряха пред натрошената ледна кора, не се уплашиха, а леко, пъргаво, сякаш не докосваха повърхността с нозе, го достигнаха. Той нема време дори да се качи на шейната, а само се хвана в хлъзгача й и изкрещя.

Умните животни го повлякоха към брега. Той профуча между слисаните нападатели, като пропадаше и отново изплуваше, заливан от водните пръски, стиснал с разранените си пръсти подскачащата нарта.

То беше страшно стискане, отчаяна спазма. Сякаш се бе вкопчил не в обикновен плъзгач от китово ребро, а в самия живот, който искаше да се изскубне, да му избяга, да го изостави сред свирепата глутница. Целият смисъл, цялата воля, цялата му сила беше съсредоточена там — във вцепенените, непускащи пръсти.

Моржовете се втурнаха подире му. Но сега техните бивни пробиваха ледената броня все по-назад и по-назад, изоставаха.

Ето, беглецът достигна брега. Чак тогава пръстите се отпуснаха.

Кучетата пробягаха още двеста-триста метра, после свърнаха назад, спряха до него. Водачът го близна с език. Каам посегна с ръка да го погали, но остана да лежи.

Колко време изтече? Той не знаеше. А и не беше важно. Нали се бе спасил.

В ушите му долитаха като в просъница далечни, заглушени ревовете на изостаналите моржове.

Най-сетне той се вдигна, напълни нартата със замръзнала риба и я подкара към ярангата, като накуцваше леко. И този път се бе отървал. И този път щеше да се прибере дома — да се прибере след всичко, което бе станало, — и то е пълна нарта.

Краткият пролетен ден бе свършил. Настъпваше нощта, потайното време на лошите духове, които изплуват от морските бездни, които се измъкват от пукнатините на глетчерите и се понасят с вой над света, за да пакостят, да късат мрежите, да пробиват байдарите, да отвличат окъснелите ловци.

16

Кривата перка видя как течението подхвана плаващия лед и се спусна подире му. Тя се пое със зъби върху ледената площадка, дотътра се до Острия нокът, бутна го с муцуна, изскимтя. Какво беше станало? Защо не отвръщаше на милувката й? Защо течеше кръвта му?