Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 37

Тя избута с глава навътре и Острия нокът. А косатката продължаваше да я разглежда вторачено, заплашителна като цяла канара от злоба и жестокост. Вълните пролазваха по широкия й гръб, разпенваха се във високия гръбен плавник и отминаваха.

Пред тази демонична настойчивост Кривата перка отново се раздвижи неуверено. Удари с бивни по леда. Удари несъзнателно, по навик, пропълзя между тялото на детето си и врага. Очакваше нападението. Знаеше, че няма да се забави.

Изведнъж Схванатия се гмурна шумно. Леденият блок се люшна, загреба цяла вълна, която плисна отгоре му, заля го открай докрай, но бързо отстъпи, изтече се обратно и отвлече със себе си моржицата и мечето.

Кривата перка, готова отдавна за такава атака, се мушна под Острия нокът и го изнесе до повърхността. После размаха лудо плавници, едва закрепила върху облия си гръб безчувственото му тяло.

През зеленикавите води, размътени от огрения планктон, връхлиташе с раззинати челюсти настървената косатка, огромна черна сянка, деветметрова страхотия от сила и неутолим глад.

Започна бясна гонитба. Вълните връхлитаха насреща като течно стъкло, прозрачни и блестящи, заливаха Острия нокът, блъскаха го с кристалните си юмруци, дърпаха го, сякаш искаха да го смъкнат от майчиния гръб, неволни, безчувствени съюзници на страшния враг.

А отзад се мяташе в своите сковани скокове прегладнелият звяр, пухтеше и ръмжеше. Откога чакаше такова щастие — майка с дете на гръб, лека плячка, която и той със своите схванати мускули можеше да догони!

Откога?

Изведнъж мъглата удави света като безшумен бял потоп. Морето потъмня, обляно с мътен гълъбов здрач. Шепотът на вълните се усили, удесеторен от водните па̀ри, забуча. Небето сякаш легна над океана, затисна го, гъсто и непрогледно като млечна пяна.

Схванатия вече не виждаше нищо друго над повърхността освен премятащите се бели воали. Но под водата на двадесетина крачки пред него, сред посивелия воден простор се открояваше ясно тъмната сянка на моржицата, която продължаваше да изхвърля напред тялото си с неравните тласъци на отмалелите крайници.

Ето, разстоянието намаляваше. Схванатия чуваше замореното й дишане, пронизителните й викове за помощ, шума на лудешки пляскащите перки. Виждаше прилепналото към гърба й бяло телце. Той знаеше — зъбатата моржица, и то когато брани малкото си, е опасен враг, — но нямаше избор. Гладът раздираше с безпощадни нокти стомаха му. Трябваше да я настигне. Трябваше да ги разкъса, за да живее той.

Кривата перка гребеше без отдих. Нямаше значение накъде. Само да се движи, да не спира. Защото подире й през накъдрения разлюлян кристал стърчеше като кол сред морето един остър плавник, защото само на няколко крачки отдире скърцаше зъби една огромна зинала уста, защото я преследваше един страшен враг, най-опасният хищник, ужасът на всички морета. И може би нямаше да му избяга. Все по-късо ставаше разстоянието помежду им, все по-задъхано дишането, все по-отпаднали движенията й. А Схванатия, макар и бавно, спънато, неусетно, я настигаше, приближаваше, пръхтеше нетърпеливо, предусетил кървавата оргия.