Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 33

За щастие кучетата скоро достигнаха, дебелите ледове. Неравните блокове заподхвърляха шейната. Внезапно тя се вцепи между два тороса. И спря. Каам не опита да я освободи. Остави животните да се дърпат, спънати от неочакваното препятствие, а той се спусна по кървавата диря.

Острия нокът падна на самия бряг, до купчината изхвърлена риба. Опита да се дигне, ала пак се строполи. Повече не мръдна. Отпусна се. Под тялото му подгизна червена локвичка.

Каам намали ход. Нямаше смисъл да тича. Ловът не щеше да му избяга. Оставаше само да го метне на нартата и — право към къщи.

Тогава съвсем ненадейно ледът се пропука. Дали бе дошла по-висока приливна вълна или нагрятото на юг морско течение бе увеличило скоростта си? Всъщност причината нямаше значение. Пукнатината полази като черно змийче, някакво омагьосано гърмящо змийче, което се удължи, надебеля и народи цяла дузина змийчета, които пълзяха навред.

Каам съобрази мигновено. Нямаше време за губене. Трябваше да изостави плячката, ако искаше да отърве кожата си. Секунди решаваха участта му. Пукнатината надебеляваше застрашително — половин метър, един метър, метър и половина… Той се засили и скочи към брега. Достигна го, но внезапно се хлъзна назад. В последния миг ръцете му свариха да се вкопчат в острия ръб. Ловецът увисна така, до колене във водата, която се просмукваше в кожените ботуши и сякаш го увличаше надолу, в синята бездънност.

Каам имаше яки мускули. Той напрягаше всичките си сили, ала все не смогваше да се откопчи от лепкавата клопка на водата, не омотваше да се подеме, да се измъкне.

Случайно при едно обръщане назад той зърна как връхлита отгоре му откъртеният блок, върнат надире от придошлата вълна. Още миг и щеше да се блъсне в брега… И върху него. В грозния студ по челото му изби пот. От напрежение ставите му пламнаха, мускулите му се разтрепераха.

Но вълната, както подхвърли леда към брега, така при оттеглянето си го дръпна назад. После течението отново го подхвана.

Спасен по чудо от угрозата да бъде премазан в тези ледени челюсти, Каам пак се напъна да се дигне върху леда. Но и този път безуспешно.

Изведнъж на два метра от него изплува една мустаката глава с дълги жълти зъби. Разтревожена, смаяна, само почувствувала с животинския си усет връзката между неподвижността на детето си и човека, Кривата перка бе връхлетяла отгоре му с рев, от който косите му настръхнаха.

Увлечени от нейния устрем, сред вълните поникваха нови и нови зъбати глави, които ревяха, джафкаха, мучаха и стесняваха обръча.

Каам вдигна крака, но моржицата подскочи и бивенът й разпра ботуша му. Обграден от тази ревяща дружина, ловецът изгуби надежда. Ръцете му се тресяха от напрежение, пръстите му вече изпускаха ледения ръб. А всеки миг някой бивен можеше да го закачи, можеше да го свлече долу сред разярените зъбати гиганти.

Напрегнал всички сили, цялата си воля за живот, превърнат само във воля за живот, в някакво невероятно свръхнапрежение, което изстискваше от всяка телесна клетка и последното й зрънце енергия, човекът не разбра как се озова върху леда.