Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 34

Чу само как няколко бивена се стовариха с трясък на мястото, където допреди миг стоеше тялото му. Но не погледна да види какво става. Простря се по корем, задъхан и обезсилен. Пред погледа му се премятаха червени па̀ри, кръвта биеше като чук в очите му, ушите му едва долавяха като далечен отглас рева на моржовете.

А това?

Кой знае колко отдалече му се счу слаб пукот, а всъщност ако го е чул, този пукот е заглушил моржовите ревове.

Стори му се, че ледът се заклати, после се уталожи. А той все лежеше неподвижен, отпаднал, безволев. Някаква зъбата грамада се влечеше към него. От другата страна, вцепила бивни в леда, се подемаше втора. Подхвърли се трета.

Нека!

Нищо не го засягаше в този безчувствен, едва мъждукащ свят, удавен от преумора, свиващ се и разпускащ се при всеки удар на пресиления пулс в очите. Нищо! Нито дори настъпващата орда зъбести великани, които шляпаха към него непохватно с плоските си перки.

Постепенно сърцето се успокои. Чукът престава да бъхти в очите. И ведно с това удавената жажда за живот изплува на повърхността, все тъй първична и непреодолима. Каам се надигна. Едва се удържа на крака. Залитна. Но не падна. Нямаше право да пада. Отвред настъпваха, ревящи и лаещи, десетки, стотици моржове. Блъскаха с бивни по леда и откъртените бучици шибаха лицето му. Все нови и нови тела се измъкваха върху леда.

Тогава ловецът разбра, че отново е попаднал върху плаващ лед, който потъваше бавно, но видимо под тежестта на покатерилите се животни. Брегът отстъпваше назад, а върху него кучетата продължаваха да се дърпат, опитваха да измъкнат спънатата нарта.

Ето, една вълна прехвърли леда, заля стъпалата на човека и изтече от другата страна. Блокът се разлюля, но не се катурна. Втора вълна прошумя и намокри глезените му. Без да се смущават от потъването на плаващата площадка, моржовете свиваха обръча си — ревящ, жив обръч от мускули и бивни.

В последния опит, издебнал някаква случайна пролука сред размаханите зъби, човекът се покатери върху един дебелокож гръб и додето моржът се усети, полази по надипления му врат, по главата му, хвърли се върху съседното туловище, от него на трето, четвърто.

Сблъскани върху тясната плоча, и без това тъй несръчни на сушата, моржовете въртяха глави с опулени кръгли очи, слисани от това неуловимо, скачащо по тях дребосъче.

Леденият блок опря до тънкия лед. Каам не пропусна този миг. Притича по моржовите гърбове и скочи.

Но ужас!

Крехкият лед се продъни от тежестта му, а краката му хлътнаха в пробойната, отдето блъвна като живо кладенче водата.

Ловецът мигновено се просна по очи с разперени ръце — да заеме по-голяма площ, да се задържи. Измъкна краката, запълзя напред припряно и тревожно. После опита да се изправи. Забърза. Ледът пращеше отдолу. И все пак при внимателен, по-бавен ход го удържаше. Успяваше да го удържи. Моржовете опитваха да го догонят, но ледът се трошеше под тежестта на туловищата им и им пречеше да напредват.

Оставаха още стотина крачки до плътния лед. Още стотина крачки и щеше да бъде спасен. Щеше да притича до кучетата, да освободи нартата, да се метне отгоре й, да изплющи с камшика.