Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 32

Никога вече Острия нокът нямаше да забрави това враждебно посрещане, болезнените рани, позорното бягство.

Подвил късата си опашка, той слизаше към морския бряг, замаян от всичко преживяно, забравил обичайната си предпазливост.

Внезапно отляво проехтя кучешки лай. Острия нокът се спусна презглава напред. Ала лаят не затихна. Напротив, усили се, догони го. Без да се обърне, мечето се носеше в луд бяг по заснеженото поле, следвано по петите от настръхналата кучешка глутница. Нямаше никаква надежда за спасение. Къде можеше да се мери то с тези неуморими бегачи?

Вдясно се надигна невисок хълм от струпани ледени плочи, наподобили сринат кристален замък. Мечето се втурна натам, шмугна се под някаква арка, сви в зиналия неравен тунел.

Каам подвикна на кучетата и заби остола10. Нартата забави ход. Озъбени като вълци, животните се дърпаха, напираха подир беглеца. Човекът скочи на снега. Зареди с привично движение пушката. После притича към ледената камара. Но при входа на тунела спря. Поколеба се. Къде може да бяга малко мече? То се знае, при майка си. Значи тук някъде се спотайва и старата. А мечка с дете е опасна. Не е шега. Дори за храбър ловец.

Каам се приведе и запълзя в тунела, опрял пръст върху спусъка. Пред него, заднишком, задъхан, ужасен, бързаше Острия нокът.

Но тунелът свърши, задънен от кристалната стена. Мечето се свря в най-тъмния ъгъл, сред пролуката на две възседнати слоисти плочи. Свря се и притихна. А сърцето биеше, биеше до болка. Лапите, кожата, челюстите — цялото му тяло се тресеше от страх. То не познаваше новите врагове, не беше ги срещало преди. А неизвестната опасност е винаги по-страшна. Носът му попиваше непознатия мирис, запечатваше го в паметта, притуряше ново знание към бедния му житейски опит. Ушите, тръпнещи, долавяха триенето на вражото тяло в ледените стени, приглушените дебнещи стъпки, напрегнатото неспокойно дишане.

Острия нокът не удържа докрай. Не можеше да стои бездеен, треперещ, без да направи нещо, без опит да се спаси. Той хукна напред, тъкмо срещу врага. Не мислеше, не преценяваше. Изпитваше само страх и безсмислен подтик за действие.

Пушката изтрещя оглушително, сякаш се срина леденият тунел. Нещо остроболезнено опари гърба му. Барутният дим го задави. Мечето се мушна през краката на човека, изхвърча навън и търти към крайбрежието, като бележеше пътя си с алена диря. Кучетата се втурнаха след него настървени, но Каам свари да се метне на шейната, без да изпусне пушката от ръка.

Изведнъж Острия нокът падна. Той отново скочи да бяга, само че не така бързо, а някак вяло, обезсилено.

Кучешкият впряг го застигаше.

Улисан в гонитбата, Каам не забеляза, че шейната вече летеше по тънък лед. Бурята бе издърпала в сблъскан вал дебелите пакове към морето и оголеният залив бе замръзнал отново само преди няколко часа.

Ставаше опасно. Всяко по-силно друсване можеше да сложи край на всичко. Ледът щеше да се продъни и толкова…