Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 21

Додето ловецът съобрази, пред лодката изплува страшната мустаката глава. От яростно зиналата уста висяха дълги жълти бивни. Очите гледаха злобно и заплашително. Моржицата замахна да забие зъбите си в лодката. А това значеше гибел. Северяните не умеят да плуват. И наистина как могат да се научат във вечно леденото море?

Каам мушна цевта в устата й. Дори не чу дали пушката изгърмя. Само видя как зверът се отпусна и потъна. Човекът въздъхна. Нищо, изпусна богатия лов, но нали спаси живота. На леда лежеше цял морж. Едър, охранен.

В тоя миг от зелената дълбочина изплува друга мустаката глава. Нима и то?

Моржчето връхлетя, преди ловецът да се опомни. Бивните му закачиха реброто на лодката, потънаха в опънатата кожа. Каам реши бързо. Стисна изпразнената пушка за цевта и нанесе силен удар с приклада върху ръмжащата муцуна. Но ударът попадна не на място, не в главата, а върху наскоро поникналия, още кух зъб. Върхът отскочи с пукот. Животното изрева от болка, метна се по гръб и изчезна под водата, а ловецът загреба назад, към убития морж. Трябваше да се прибере час по-скоро. Защото всяка вълна впръскваше в кухината на лодката му струйка вода. Каам усещаше как покрай тюрбазите му от морски заек се плиска малка локвичка. Когато тази локвичка напълнеше половината байдарка, Каам щеше да се запъти към прадедите си, след майка си…

Краткият пролетен ден клонеше към заник. Едва-що изскочило над кръгозора, слънцето отново се тъкмеше да се скрие. Над ледения свят трептеше червеникава омара, която се наслояваше като розова ръжда върху натрупаните тороси, по навеяните преспи и по гребените на вълните. Мрачината от пукнатините се надигаше, оплътняваше се, преливаше навън и се сливаше с удължените сенки на безредните ледени блокове. Над света лягаше мек теменужен здрач.

Осиротялото моржче се бе свило на плиткото дъно до мъртвата си майка, буташе я с муцуна, опитваше да я подигне с лапи. С широко отворени безжизнени очи тя се взираше в мрачната синева, неподвижна и безчувствена. От време на време моржчето изплуваше на повърхността да поеме въздух и отново потъваше. И отново с тихо скимтене продължаваше напразните си опити. Какво беше станало? Защо не се събуждаше? Наоколо по каменистото дъно, засипано с миди като черен чакъл, се полюляваха оголените, още необлистени врежове на ламинариите, сред които щапукаха на дългите си зелени шипове морски таралежи. На десетина крачки оттук дремеше върху дъното тюлен, а наоколо, почти до носа му, пърхаха рояци трески. Знаеха, че е сит. Затова сега не се бояха от него. През две-три минути тюленът се издигаше до повърхността, вдишваше и пак се отпускаше на дъното за сън.

Само старата моржица лежеше безжизнена, поклащана от мъртвите вълни, а детето й, почувствувало най-сетне безвъзвратната загуба, изплуваше за въздух и тоз час се връщаше при нея.

Морето неусетно помръкваше, попило настъпващата нощ. От дълбините се надигаше непрогледният мрак и заливаше света, сякаш изригваше вулкан от черна лава. Само отгоре по накъдрената повърхност продължаваха да блещукат огънчетата на отразения заник като странен Млечен път от алени звезди.