Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 22

12

Тих безветрен ден.

Премрежило ириси с белезникавата си мигателна ципа като защитни очила, мечето бродеше сред ледените грамади.

Над света тегнеше напрегната тишина. Слънцето блестеше през матовата пелена на ледената па̀ра, увиснало сред дъгоцветния пръстен на разкошно хало8. А долу, ниско над кръгозора, на изток, на юг и на запад преливаха нежните си багри още три дъги. Скрежът бе попълзял върху оголените скали като кристален мъх, в който мъждукаха брилянтени светулки. Из въздуха прелитаха с радостно чирикане снежни овесарки — предвестниците на пролетта.

Белязаната тюленка все още не смееше да напусне отдушника, през който влизаше на лов в морето. Свикнала беше с това място, с това просто отвърстие в леда, което бе пазила цяла зима. За нея то беше мило, любимо кътче в този бял безбрежен свят, като гнездо, като дом.

И днес тя се приличаше на слънце върху изгладената от топлината й ледена площадка. Спеше, по-право дремеше с неспокойната дрямка на беззащитното животно, дебнато от толкова много врагове. Врагове навред — и на сушата, и във водата. Само врагове.

Всеки две минути Белязаната отваряше очи, оглеждаше околността и отново заспиваше за още две минути. Тежък живот, тревожен, винаги нащрек. В хилядолетния подбор на живота бяха оцелели само тия тюлени, които можеха да спят така — по две минути. Който не бе могъл, който се бе успивал — бе загивал по-рано, преди другите, преди да остави потомство. Постоплена от едва уловимата грейка на ниското слънце, с пълен стомах, Белязаната продължаваше да дреме край дупката си, в която водата се повдигаше и спадаше с лек плисък като живо кладенче.

Така я видя мечето. В гърдите му трепна нещо. Това може би още не беше гласът на кръвта, впръскана в жилите му от стотиците прадеди безмилостни ловци на тюлени; по-скоро нагонът на всяко младо животно за игра и закачка. То може би я помисли за друг морж, по-малък, без зъби. Но Белязаната нямаше време да проверява. Тя чу приглушеното тупане на лапите му, видя връхлитащия бял кожух и с един скок се гмурна в отдушника.

Не премерило устрема си, мечето цопна подире й. В същия миг го овладя отново някогашният страх от лепливата прегръдка на тази страшна влага, която тегли надолу, в черното, която пълни устата и носа, напира към дробовете — овладя го незаличеният спомен от оная черна нощ, когато загуби малкия си топъл свят в снежната бърлога.

То се измъкна от водата и се опръска. После смаяно, обезумяло от уплаха, търти обратно през мразовитата пустиня, като се препъваше, падаше и ставаше.

Най-сетне достигна леговището. Кривата перка го посрещна с рев, изпълнен с радост и укор. Радост, че го вижда, че отново е до нея, укор — че тъй често се губи, че се отдалечава от морето, че навлиза тъй навътре в страшната, заплашителна суша. Никой морж не ходи нататък, никой не смее да напусне спасителната водна стихия. Само то, единствено от цялото стадо, единствено със своята дързост. Тъй всеки ден. Тя го мамеше към водата, към своята стихия, а то само гледаше да се набозае и да се понесе по сушата. Колко грижи, колко тревоги й създаваше това дълго лутане в тази непозната далечина, откъдето идваха най-страшните същества — мечките и хората.