Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 19

Мечето все още проскимтяваше, но вече не така тъжно, не така безнадеждно. Внезапно, подушило мириса на напиращото мляко, то завря муцунка в корема на моржицата и жадно засука. Сладостна топлина обля тялото му. Заситено, намерило такова сигурно убежище, то замърка доволно. Светът отново беше станал хубав — топъл и сит. Нищо, че новото добро нещо нямаше такава мека шуба като другото, изгубеното добро нещо. Нищо, че кожата му беше гола и хладна. Нали беше живо нещо, нали не го гонеше, нали му даваше мляко — и най-важното, нали не го оставяше само̀.

Кривата перка виждаше, че това не е нейното дете, нейното прелестно голокожо детенце, а друго — грозно, бяло, космато, с щръкнали уши. Виждаше го добре, ала не можеше да го отблъсне. Спираше я нещо по-силно от нея самата. Забравила, че кърми един бъдещ хищник, наследствен враг на племето й, тя потръпваше доволно, притваряше очи от блаженството на изтичащото мляко и прегръщаше с лапа прегладнялото си хранениче, без да подозира какво можеше да произлезе от тая противоестествена, невероятна връзка, от тая злорада шега на случайността.

Мъглата отново връхлетя като космато, дъхащо мраз чудовище и затисна света с безличния си мрак. Но сега мечето лежеше притиснато до новото добро нещо, затова светът не изглеждаше толкова страшен. Заситено, сгрято от близостта на голямото тяло, повече сгрято от неговата закрила и нежност, то заспа дълбоко.

11

Каам отнесе на гръб байдарката и я спусна във водата по наведената площадка. После се вмъкна в отвора и го затегна около кръста си. Сложи до себе си пушката, както беше увита в калъфа от тюленова кожа, провери харпуна и надутия тюленов мях, опипа ремъка от кожа на белуха с острите куки и грабна веслото. Лодката се хлъзна над вълните леко, безшумно, сякаш полетя върху белите им гребени.

Ловецът беше навлязъл доста в морето, когато лунната светлина взе да избледнява, а на юг, над хоризонта, избликна розовият предвестник на идващия ден. По разпръснатите облачета се наслои златна па̀ра. Изгревът се разгоря все по-ярко, по-неудържимо и накрай избухна в някакъв гейзер от пламъци. Започна късият мразовит ден. Въздухът беше свеж, резлив от студа, надъхан с уханието на водата и снега. А отдолу се люлееше просветналото зелено море, по което белите гребенчета кипваха ту тук, ту там като стадо лудуващи белухи. Наоколо — само вода и пяна, едри и дребни парцали от пяна като разтопен зелен мрамор.

Каам запали лулата си и сви към брега. Стори му се, че върху паковия6 лед, довлечен есенес от течението и споен за скалистия фиорд, се чернее тюлен. Той прилепи лодката на двеста метра от животното, извади пушката и тръгна към него предпазливо. Стъпките му бяха съвсем безшумни, защото бе пришил върху ходилата на тюрбазите7 си меча кожа. Всеки път, когато тюленът поемеше дъх, той правеше крачка напред и мигновено застиваше на място. После запълзя по корем. А жертвата му, измамена от опитния пълзач, се взираше с късогледите си очи, без да мигне. Може би си казваше: „Това е животно като мене. Защо ли се страхувам?“ Каам шепнеше полугласно: „Кх… Кх… Кх…“ Точно тъй се обаждат един на друг тюлените.