Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 17

Тогава, когато гибелта на цялото стадо изглеждаше неминуема, един млад самец се спусна в последен порив за спасение да премери и той сили с ледения враг. И дали защото налетя по-устремно или защото зъбът му беше по-дебел, по-здрав, а може би просто бе попаднал на по-тънък леден слой — изведнъж със звучен звън кристалният покрив се разломи. Острието изскочи над леда. Победителят пое шумно въздух, дръпна се назад и с тържествуващ рев връхлетя повторно. Върху леда избликна нова пробойна. Възбудени от надежда, самците нападнаха вкупом нацепената, разтрошена броня.

Водата закипя. Всички нарвали, мъжки, женски и малки, бързаха да подадат глави над водата, сред разплисканите ледени отломъци да погълнат свеж въздух, да погълнат самия живот.

Последен се измъкна Острозъбия, все още зашеметен от удара, от болката на счупения бивен. Промъкна се между няколко скупчени тела и жадно засмука влажния въздух.

А отгоре мъглата лежеше все тъй непрогледна, затиснала света. Такава страшна, безнадеждна пустош, безжизнена и безучастна, прихлупила с величествено безразличие страшната драма, която се бе разиграла под нейното закритие, прихлупила милионите всекиминутни драми на грозната бездна.

10

Мъглата продължаваше да се вее над снежната пустиня в разчепкани повлекла. Вълните боботеха и се блъскаха яростно в брега. Ледът скърцаше като живо същество, разпъван от мраза и напора на прилива.

От морето не долиташе никакъв друг звук, ни рев, ни плясък на плавник. Битката бе завършила отдавна, а заситената косатка бе отплувала нанякъде по своя морски път.

Осиротялото мече трепереше сред снега, премръзнало, уплашено и гладно. То скимтеше сподавено и не смееше да мръдне от мястото си, загубено в този страшен, мразовит свят, в този влажен хаос, който го обгръщаше отвред с ледените си пипала, който го облъхваше с мразовитото си дихание. И само от време на време завиваше проточено и жално. През влажния мрак политаше кратък, боязлив вопъл, зов за помощ към доброто топло същество, което бе отишло някъде и не се връщаше. Защо го стави само̀? Не знае ли, че то се бои, че мръзне, че е гладно? Защо не се връща?

А наоколо шаваха малките зверове. Мечето не ги виждаше в белия мрак, но чуваше техните стъпки, късите им излайвания и злобните изръмжавания. То се озъбваше гневно, докато страхливите нападатели отстъпят, после отново проточваше безнадеждния си призив.

Мъглата продължаваше да се хлъзга над снежното поле, сякаш изригната от безкрая, предопределена да го притиска в гадната си прегръдка до самия му свършек.

Зверчетата губеха търпение. Ставаха по-дръзки. По-често връхлитаха върху самотната жертва, все повече приближаваха. И когато най-смелата лисица се подхвърли към гърлото му, мечето само я отметна с лапа и побягна, сподирено от цялата глутница. Заслепено от мъглата, схванато от студа, обезумяло от ужас, то се блъсна в леда, пропадна в яма, изпълзя, преметна се презглава и внезапно се удари в някакво огромно тяло. Що беше това? Нов враг — или…