Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 15

Тя се надигна на предни лапи и с дързък рев изправи глава, насочила в убийствена закана острите бивни като две бели ками. Нападателката се спря пред тази решителна готовност. Насреща й лежеше могила от месо, богата, пребогата плячка, храна за дълго време, но затова пък опасна. Нямаше да се даде леко, без жестока борба. Това не беше тюлен, на когото можеше да смаже черепа с един удар.

И ето, мечката отстъпи в мъглата, крачка, две, три, после изведнъж връхлетя натам, където смяташе да намери незащитения тил на противника си. Но и моржицата, която знаеше слабото си място, се бе обърнала навреме и пресрещна врага със зъби. Зверът пак отстъпи пред замаха на тези опасни бивни.

Останало само̀ в мъглата, изплашено от рева на борците и от близостта на нахалните лисици, мечето изскимтя тревожно.

Майката се върна при него, успокои го с тихо изръмжаване, после отново налетя върху моржа. Но Кривата перка бе използувала момента и куцукайки с болната си лапа, се бе довлякла до спасителното море. Мечката я настигна на няколко крачки от водата. В последния миг моржицата успя да се превърти и заедно с врага си се отърколи сред вълните.

Битката продължи и там, без да отслабне. Захапала здраво врата й, мечката не пускаше. Оставаше само едно. Освирепяла от мъка, от страх, от болка, моржицата задълба с перки към дъното. А хищницата не се бе приготвила за това, не бе поела достатъчно въздух. Тя отпусна хватката на мощните си челюсти и изплува нагоре да си поеме дъх.

В този миг връхлетя Схванатия. Връхлетя ненадейно, с цялата стръв на глада и отчаянието.

Кривата перка чу грозния плисък на кипналата схватка и побърза да изплува колкото може по-далеч. После отново, по някакъв незабравен навик, изпълзя към опустялото леговище. И отново болката от жестоката загуба вледени съзнанието й, отново спря дъха й, отново сълзите преляха от очите й. Без да си дава сметка за това, което бе станало, безучастна към своето избавление и към неминуемата гибел на врага си, в някакво безсмислено очакване на това, що бе изгубила безвъзвратно, тя пак се свря на завет под ледения блок в онова скъпо кътче, където доскоро лежеше детето й, кътчето на загубеното щастие.

Свря се — сама, толкова сама…

На няколко крачки от нея скимтеше едно друго създание, самотно като нея. Самотно и безпомощно.

А мъглата притискаше целия свят в сурово безразличие.

9

Острозъбия продължи да води племето си под ледените грамади. Писъкът на косатката бе заглъхнал отдавна, ала страхът, унаследеният ужас пред този кръвожаден враг не го оставяше да помисли за връщане. А дори да опиташе, стадото щеше да го изостави, устремено напред и все напред, все по-далеч от безпощадната озъбена смърт.