Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 16

Ту тук, ту там в мрака се чуваха тревожните стонове на майките, които подканяха децата си. После тези стонове изоставаха назад, стопяваха се в далечината. Ужасът овладяваше цялото племе. Задъхани, почти замаяни от задушаването, губещи сили, нарвалите плуваха, забравили другарство и ред, втурнали се всеки сам да спасява себе си, да достигне най-сетне края на този коварен похлупак, да поеме въздух — втурнали се в луда гонитба на живота.

И може би само Острозъбия още преценяваше, още опитваше да намери изход. От време на време той се надигаше към ледения таван и го удряше с бивена си.

Уви! Все още над главите им висеше дебел няколкометров лед, който кънтеше глухо, отсечено, като каменна скала. Жестока, непробиваема преграда, над която лежеше океан от въздух, океан от живот.

Внезапно — при кой ли опит — Острозъбия позна, че ледът е изтънял. Кристалната броня прокънтя звънливо. Нямаше време за двоумене. Той беше водач на едно загиващо племе и беше длъжен да действува. Секунди ги деляха от гибелта. Нарвалът задълба надолу, после се извърна отвесно, размаха лудо опашка и връхлетя срещу ледения покрив стремглаво, като изстреляна торпила. Такъв беше неговият дълг на водач и на самец. Природата не току-тъй го бе дарила с острия зъб. Длъжен беше да пробие леда, да го разкърти, да направи пробив за дишане на беззъбите женски и деца.

Но преградата се оказа по-дебела, отколкото очакваше — и по-яка. Мощният бивен се прекърши с трясък. Осакатен, замаян от несполучливия удар, оглушал, Острозъбия потъна, все още стиснал в дробовете си въздуха, все още непобеден.

Слухът му се връщаше бавно. В ушите му отново нахлуваше пороят на безчислените морски звуци: неспирният трясък на ледовете, далечното бръмчене на рибните пасажи, стоновете на давещите се нарвали, които с глухо бълбукане изпускаха от дихалата си последните въздушни мехури.

Внезапно Острозъбия се озова в някакъв огнен облак. Милиони, милиарди светещи животинки, увлечени от подводното течение в пламтяща вихрушка, го обгърнаха и замаяха с пищния си блясък. Сред тях преплува едра медуза, сияещо зеленикаво полукълбо, надигна се край него и отмина, развяла пипала като студени синкави пламъчета. В луда гонитба се стрелнаха две дълбокоморски риби, блеснаха като светкавици и изчезнаха, погълнати от мрака. Тогава ухото му долови ехото на собствения му глас, отразено от приближаващото тяло, и в следния миг насреща му изплува полярната акула, огромна бяла сянка, озарена от мъждукането на светещия пасаж.

При новата заплаха Острозъбия се опомни, силите му се върнаха. Плясна с опашка и връхлетя в диво отчаяние срещу опасния враг. Този път строшеният бивен не успя дори да одраска яката броня, но не очаквала такъв отпор, акулата се смути, отклони се от пътя и сви нагоре.

В следния миг се чу писъкът на нападнатото нарвалче, последван от рева на майката. Но сега никой не откликна на безпомощния зов, никой. Само злочестата майка се спусна след похитителя в безполезна саможертва.