Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 14

Мечето се уплаши. Разтреперано, слисано от новото страшно чудо, безпомощно, почти ослепяло, то се притисна към майка си, взе да се мотае в краката й, да я препъва. Заскимтя. Страшното влажно нещо нахлуваше на задушливи глътки в дробовете му, сякаш ги запълваше с някаква пухкава козина. Задавяше го. Наоколо не се виждаше нищо. Светът ставаше все по-тъмен и по-заплашителен, слял се в една белееща се невидимост, сред която едва се мерджелееше кракът на майка му. Един крак и нищо друго. Мечето се притискаше към тази крак е разтуптяно сърце. Какво щеше да прави, ако загубеше и тази опора?

От време на време, разбрала смута на детето си при първата му среща с мъглата, майката изръмжаваше ободрително, спираше се и се обръщаше да го погали. Нищо! Ще свикне! Трябва да свикне и с мъглата, с неоспоримия властелин на суровата им родина, както трябва да свикне с всички други врагове — със студа, с глада, с бесните виелици.

В глухата тишина долиташе на пулсиращи тласъци шумът на прибоя, който се блъскаше нейде си в ледения пояс.

Мечето се озърташе смутено, уплашено от тоя плясък, който се носеше отвред, съвсем наблизо, на няколко крачки може би, сякаш отвред настъпваха боботещите талази и всеки миг можеха да връхлетят отгоре му, да го залеят. А старата мечка продължаваше уверено пътя си, без да се смущава от непрогледната мъгла и грохота на морето. За нея, опитния жител на Арктика, светът не представляваше някакъв тъмен хаос без начало и без край, някакъв мъгляв лабиринт сред ледените грамади. Чувствителният й нос подушваше отдалеч дъха на морето, острият й слух познаваше по пукота на леда докъде достига сушата. Всяка скала над снега за нея беше крайпътен камък. Но дори да загубеше понякога пътя си — какво от това? За нея цялото поле беше дом, еднакво суров и неприветлив. Навсякъде можеше еднакво да се подслони на завет зад някой леден къс, навсякъде еднакво можеше да изрови яма в снега, за да се сгуши с детето си. Всъщност, където се намираше то, там беше и нейният дом.

Изведнъж носът й потръпна, досегнал мириса на морж. Скоро и слухът й долови близки сподавени скимтения, тежко дишане. Мечката настръхна. Обърна се и бутна с муцуна детето си да го умълчи, да не я издаде. Защото наблизо, на същото място, където улови малкото моржче, сега лежеше друг морж. Само да не я усети, да не избяга. Морето е близо.

А това? Дали мечето излая така? Тя спря и се извърна към него. Послушно, тихо, то се мъкнеше мълчаливо зад нея.

Значи лисиците! Като не могат сами да си уловят плячка, те я следват, дебнат да се нахранят пак с остатъците от обяда й. Дано не са уплашили жертвата й. Тогава и те ще останат гладни.

Но не!

Моржът продължаваше да сумти на същото място, не чул, неподозиращ смъртната опасност.

Когато наближи съвсем, мечката изведнъж се метна напред в мъглата, насочвана от миризмата на плячката си. Чак тогава Кривата перка я усети. В първия миг тя остана неподвижна, устремила в далечината печални очи, под които бяха замръзнали две вадички сълзи — отчаяна, безразлична към всичко. После мисълта й заработи. Животът заговори в мощното тяло. Ето, насреща е врагът, който й отне всичко, който иска да отнеме и нейния живот! Най-страшният враг, наследственият враг на моржовия род!