Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 67

Разнесе се стон от болка. Наранената китка я предаде. Но този стон се превърна в яростен вик, когато Сейбър се хвърли в атака. Той я стисна в една никак не нежна прегръдка и скоро Никол изпусна пистолета. Беше хваната като лисица в капан и го знаеше. Проклет, проклет характер, помисли си тя, ядосана на себе си. Тя затвори очи, възмутена от глупостта си и започна да се проклина на ум.

— Изплакваме си болката ли, Ник? — тихо попита Сейбър.

Тя бързо отвори очи, изпълнени с омраза и изръмжа:

— Нима ме питаш? Колко странно! В миналото винаги заповядваше.

Усмихвайки й се, Сейбър с изненада откри, че дори й се възхищава. Малко кисело каза:

— Какво непослушно момиче си. Никога ли не стоиш там, където те оставят?

Смятайки за унизително да му отговори, Никол продължи да гледа в лицето му. Нямаше намерение да води словесни двубои.

— Сейбър, чуй ме — настоя Алън. — Трябва да върнеш Никол на семейството й. Заведи я в Ню Орлианс и я качи на първия кораб за Ямайка. Оттам лесно ще потегли за Англия. Имам достатъчно пари да платя това и да й осигуря компаньонка. Това, което имаме да обсъждаме с тебе не я засяга. Умолявам те, човече, пусни я да си върви!

С ледено лице Сейбър впи поглед в окования мъж.

— Да я пусна ли? Да не си си загубил ума? Че защо трябва да го направя? Какво печеля от това?

Хубавото лице на Алън също се вкамени. Какво можеше да предложи на този човек, за да го накара да изпълни молбата му?

Никол сложи край на изпълненото с несигурност очакване.

— Не го моли заради мене, Алън. Стореното сторено. Ти не си виновен. — Тя решително отметна назад косите си и добави: — Сама ще планирам бъдещето си и то няма да има нищо общо с такива като Сейбър. — Тя погледна насилника си с унищожителен поглед.

Сейбър се ухили и измърмори:

— Мислиш, че няма, така ли? — Хвърляйки поглед към Алън, той я привлече към себе си и я целуна дълбоко, изпивайки сладостта на устните й със своите.

Никол не се съпротивляваше. Тя знаеше, че той имаше за цел да дразни Алън. Тя изтърпя целувката му и после въздъхна с облекчение.

Сейбър се намръщи на реакцията й, но я пусна като безгрижно повдигна рамене. Вдигна падналия пистолет и го пъхна в широкия си колан. После претърси Никол, като ръцете му нарочно се задържаха на гърдите и бедрата и. Унижена до дъното на душата си, тя се разплака. Сейбър демонстрираше на Алън, че тя му принадлежи. Картината, представляваща Никол, която целува Алън, не му даваше покой. Този спомен го подтикваше да я вземе там, в килията, пред него. Искаше му се да изкрещи: „Виж, тя е моя!“ Но като погледна напрегнатото лице на Никол, това чувство го напусна. За първи път през живота си зачете друго човешко същество, освен себе си.

Без да промълви дума той прибра намерения нож, бижутата и златните монети. Улови я с една ръка за рамото и я поведе към вратата на килията. Тя неохотно се подчини и избухна в нервен смях.

— Не, нямам намерение да се удавя в сълзи — каза тя, след като той остро я погледна. — Просто ми стана забавно.

— Доста си упорита — прошепна той саркастично. — Изглежда си си внушила смехотворната идея, че можеш да ме надвиеш. Срамота е, млади Ник, замисли се малко!