Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 63

Галина весело попита:

— Ще желаете ли кафе или шоколад?

Никол й се усмихна, решила да се държи колкото е възможно по-естествено.

— Малко кафе, моля. — Поколеба се после предпазливо попита: — Къде е Сейбър?

Галина изглеждаше леко озадачена.

— Сейбър? О, сигурно имате предвид господаря. Отиде по работа и сигурно няма да се върне до утре или до други ден. Нареди да се чувствате възможно най-добре и да се погрижим да изпълняваме всяко ваше желание.

Никол замислено изгледа Галина. Какво ли беше обяснил Сейбър на прислугата? До каква степен щяха да й се подчиняват? Е, имаше само един начин да го разбере. Тя каза направо:

— Нуждая се от баня, нещо за обличане и храна. Ще се погрижиш, нали?

Галина излезе и след малко донесе няколко одежди. С изписано върху лицето съмнение каза:

— Господарят не беше сигурен, дали нещо от намиращите се тук дрехи ще ви стане. Боя се, че тези рокли ще ви бъдат къси.

Никол се стегна, но се усмихна и каза:

— Предпочитам да ходя гола, отколкото да облека изоставена от някоя негова любовница дреха. Ще нося собственото си облекло.

Галина наистина се притесни.

— Но, не можете! Дамите не носят бричове.

— Съмнявам се, че господарят ти е водил тук дами преди! — троснато изрече Никол. — Донеси ми дрехите или нещо друго от този род. Сигурно бих могла да заема от някой прислужник чиста риза и панталон. В този момент няма много да придирям.

Шокирана Галина облещи очи. Излезе от стаята и забърза по коридора. Тя бързо запозна Сандерсън със странното желание на Никол. Той трепна, но бързо я снабди с чиста бяла риза и сиви, памучни панталони.

Изкъпана и пременена в момчешкото си облекло Никол тръгна да разглежда къщата на Сейбър. Несъзнателно търсеше нещо и очите й светнаха, когато в дъното на първия етаж откри оръжейната.

Стаята беше пълна с ловни трофеи и оръжие. Мебелите бяха големи, удобни и топли. Тя смело отвори едно сандъче, после друго. Тършуваше из различните оръжия, докато се спря на много остър, ловен нож и малък пистолет. Запаси се с барут и след като помисли малко, скри находката си в едно чекмедже.

Закуси с апетит. Беше страшно гладна. Животът продължаваше, реши тя, независимо от това, което се случва. Духът й се възвръщаше с всяка хапка. Накрая безочливо поиска един ловен жакет, по всяка вероятност притежание на Сейбър и излезе да се разходи.

Студеното слънце на късния ноември не предлагаше топлина и тя беше доволна, че облече жакета. Тръгна надолу към реката. Докато стигна до брега на Мисисипи вече бе решила каква щеше да бъде следващата й стъпка.

Сейбър явно не беше уведомил никой за истинската ситуация. Затова щеше да пробва да им нареди да я съпроводят до Гранд Тер. Знаеше, че сама няма да намери пътя в блатата. Трябваше незабавно да избяга.

Тя обърна гръб на реката и целеустремено тръгна към къщата. Като срещна Сандерсън в главното фоайе предпазливо каза:

— Реших да не чакам завръщането на господаря ви. Ще тръгна след час. Моля, пригответе кошница с храна за път и намерете някой, който да ме придружи до Гранд Тер.