Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 61

— Да продадеш „Ла Бел Гарс“ и да станеш порядъчен. Трябва да си полудял! Защо?

В момента Лафит не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си и съжалявайки го Сейбър внимателно обясни.

— Харесва ми нашата асоциация и печалбата от нея, но вече не съм онази луда глава, която бях преди десет години. Изморих се да си играя на пират, дори и това завоалирано да се нарича каперство. Вече нямам нужда от кораба. Състоянието ми е доста голямо.

Свестил се някак Лафит въздъхна.

— Значи изоставяш приятелите си и ставаш порядъчен джентълмен в Ню Орлианс.

Сейбър се засмя.

— Никога не обръщам гръб на приятел и се съмнявам, че ще се превърна в образец на благоприличие.

Лафит позволи на една усмивка да разцъфти върху красивото му лице.

— Съгласен съм. Сигурен ли си, че след шест месеца няма да промениш решението си?

— Сигурен съм и бих те посъветвал нещо, ако позволиш.

Лафит сбърчи вежди и се засмя.

— Ти ли ще учиш баща си как се правят деца?

Сейбър, обаче каза сериозно.

— Не е лошо да последваш примера ми и да се освободиш от Гранд Тер и всичко свързано с този остров. Чуй ме, Жан, безгрижните времена отминаха. Грози ни заплаха.

Лафит изръмжа. Сейбър говореше истината. Той се изправи и се поклони много, много изискано. Обърна се да си върви, но Лафит измърмори:

— Чакай!

Сейбър се обърна към станалия на крака Лафит, който каза:

— Ние сме приятели и като такива можем да си разменяме мисли без да се сърдим един на друг. Признавам, че съм вбесен, но не желая да се разделяме с яд.

Сейбър се усмихна лениво.

— Ти се ядоса, не аз.

Лафит се засмя.

— Ще ти дам добра цена за кораба. Докога искаш да уредим нещата?

— Не съм се забързал чак толкова, въпреки че съм взел решението. Да кажем, до една седмица. Дотогава ще съм решил какво да правя и с добрия Алън.

— Много добре. С голямо съжаление ще изгубя един от най-добрите си капитани, но се надявам, че за в бъдеще ще те запазя като клиент.

След няколко минути Сейбър излезе от жилището на Лафит и се упъти към грозната тухлена сграда, в която се помещаваше затворът. Като влезе вътре той откри, че Алън току-що беше доведен и беше окован в една от килиите в дъното. Сейбър безпристрастно огледа мъжа пред себе си. Дрехите му бяха разкъсани и окървавени, лицето му беше в синини. Като видя една прясна рана Сейбър заинтересовано попита:

— Да не си се опитал да избягаш, като са те водели към брега? Когато за последен път се срещнахме не беше чак толкова раздърпан.

Алън рязко вдигна глава при думите на Сейбър и инстинктивно дръпна веригите.

— Копеле! — просъска той с потъмнели от омраза очи. — Какво направи с Ник?

— Имаш предвид Никол?

Дъхът на Алън спря.

— Тя ти е казала?

— Нека кажем, че аз бях способен да… аа… го открия сам. Тя, също като теб не беше много сговорчива.

Алън огледа мъжа пред себе си. Собственото му нещастие не го вълнуваше толкова, колкото съдбата на Никол.

— Къде е тя?

Сейбър повдигна вежди.

— Съдбата й е моя грижа.

— Сейбър, изслушай ме! — започна искрено пленникът и избълва цялата история на Никол. Тя беше съобщила на Сейбър само името и годините си, но загрижеността на Алън за нея го накара да разкаже всичко. Едва, когато престана да говори забеляза необичайното мълчание на другия мъж и студената, иронична усмивка на устните му. Ако Алън знаеше какво мисли Сейбър щеше да се слиса.