Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 214

Галина машинално кимна. Кристофър плесна хълбока на коня и животното препусна напред. Кристофър го проследи с поглед, после се обърна и хукна надолу по плажа с единствената мисъл да открие Никол. А когато я намереше…

По това време мис Никол Ашфорд беше в доста окаяно състояние. Уверена в собствените си сили, тя си беше позволила да бъде невнимателна. Успя да се спъне в един полузаровен в пясъка камък и да изкълчи зле глезена си. Усети пронизваща болка. Бясна от яд, тя седеше на пясъка, почти зарязала безплодните си усилия. Тя погледна отново нагоре към скалата и успя да различи на лунната светлина очертанията на един мъж.

За миг си помисли, че фигурата й е позната, но после реши, че тази идея е плод на въображението й. Хигинс не би излязъл по това време на нощта, за да си разменя сигнали, с някакъв странен кораб. Всъщност, дали не би го сторил?

Изведнъж тя се изправи рязко, припомнила си, че Кристофър спомена за някаква вила край морето, когато говореше за заминаването си. Тя се втренчи упорито в морето и въобще не се изненада, когато няколко минути по-късно във водата беше спусната малка лодка. Мъжете в нея започнаха да гребат към брега.

Тя гледаше почти развеселена как след не повече от няколко секунди Хигинс се заспуска надолу по скалата. Нямаше спор — тази нощ неприятностите валяха една след друга. Кристофър щеше да я удуши, ако я откриеше тук, мислеше си тя с полуистеричен смях. Хигинс вече беше близо до нея и тя извика:

— Хигинс! Знам, че е странно да ме видиш по това време, но би ли съобщил на Кристофър, че съм тук?

Хигинс, разбира се, подскочи от изненада.

— Мис Никол! — извика развълнувано, след като присвивайки очи я разпозна в огряната от луната нощ. — Какво правите тук? Кристофър хукна да ви търси. Всъщност ще изпусне кораба заради вас!

Никол погледна ужасено разтревоженото лице на Хигинс. „Боже мой!“ — прошепна тихо тя, осъзнала какво точно се е случило. Мисълта, че Кристофър ще я пребие, вече не й се струваше тъй смешна, защото след всичко, което се беше случило, той със сигурност щеше да стори точно това. Прехапала устната си, тя гледаше приближаващата се лодка. Най-накрая попита:

— Какво мислиш да направиш? Да им кажеш, че няма да пътувате?

Хигинс я погледна колебливо:

— Не, аз ще се върна с тях. Този кораб заминава за Америка, за Ню Орлианс и Кристофър ми нареди да замина на всяка цена.

— Разбирам — отвърна бавно тя. Мисълта, че той не е спазил уговорката заради нея, я изуми. „Но, по дяволите — си каза непокорно тя, — не е по моя вина! Не съм го молила да тършува из околностите и да ме търси!“

— Вижте! — прекъсна мислите й развълнуваното възклицание на Хигинс.

Със свито сърце Никол разпозна дългокраката фигура, която гневно се спускаше надолу по плажа. Отне му само миг да стигне до тях и лицето му доби странно изражение, когато погледна седналата на плажа Никол.