Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 200

Нямаше и представа колко е часът, нито колко дълго са пътували. Беше сигурна, че помощта вече е на път. Сега Кристофър или Робърт би трябвало да препускат след тях. Поне се молеше да е така.

Възвърнал част от увереността си, Едуард се отърси от обзелия го по-рано страх и скришом огледа Никол. Беше просто една крехка жена.

Никол, която през цялото време беше нащрек, усети момента, в който отношението на Едуард се промени. Тя го погледна смело. Красивото й лице с нищо не издаваше, че е отгатнала намеренията му. Когато Едуард се размърда тя произнесе равно:

— Едуард, на ваше място не бих се опитвала да сторя каквото и да е било. Не съм някоя пъзлива госпожичка, която припада при вида на кръв. Виждала съм кръв и преди, виждала съм и как умират хора. Мога да ви убия и ще го сторя, ако ме принудите… избирайте. Но имайте предвид, че си нямате работа с някоя истеричка, ако се наложи, ще ви пронижа без да ми мигне окото.

Едуард преглътна с мъка, изненадан от решителната нотка в гласа й. Замълча за миг, но положението му беше прекалено отчайващо, за да обръща внимание на заплахите й. Ако Никол успеше да му избяга, той не само нямаше да може да си изплати дълговете, но и скандалът от това неуспешно отвличане щеше окончателно да го разори. Това не беше невинна беля, за която можеше да намери оправдание, нито пък можеше да откупи свободата си. Щом стигнеха в Брайтън, той трябваше да посрещне последствията от своите действия. Обаче преди да стигнат до там, щеше да даде добър урок на тази глупава кучка.

След не повече от пет минути часът на Едуард настъпи. Колелото, което преди беше излязло от пътя, беше повредено. При един особено остър завой, то не издържа на натоварването и се разпадна с ужасно скърцане.

Навън цареше хаос. Конете риеха и се мъчеха да се освободят от юздите си. Колата беше клюмнала на една страна насред тесния път. Вътре Никол и Едуард се бяха вкопчили в смъртоносна битка за шпагата, като никой от тях не знаеше каква е причината за неочакваното спиране. При първия трясък Едуард се нахвърли върху Никол, а Никол се бореше като хванат в клопка звяр.

Тя се извиваше в смъртоносната му хватка. Тялото му лежеше с цялата си тежест върху нейното, като я приковаваше към седалката. Тя потръпна от отвращение, когато усети горещия му дъх в лицето си. Едуард беше сграбчил и двете й ръце и стискаше с цяла сила китката, която държеше шпагата. Никол пренебрегна изгарящата болка, която се разля по ръката й. Ритна със злоба Едуард в слабините. Той извика от болка.

Усетила как стягането около ръката й се поразхлаби, Никол със бързината на нападаща змия, бързо заби меча в рамото му. Той падна назад, като с една ръка се държеше за слабините, а с другата за рамото. Като видя няколкото кървави петна на палтото й, Едуард притвори очи и промълви:

— Умирам. Зная си. Вие ме убихте, братовчедке!

— Едва ли — отвърна сухо Никол. — Вие сте просто ранен, братовчеде и то не фатално. Мога да ви уверя в това. Предупредих ви, можете да вините само себе си. Радвайте се, че не ви убих… защото и това ми мина през ума.