Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 654

— А ти няма ли да дойдеш, Уолтър?

— Не, аз ще остана тук. Недей да трепериш, скъпа Флорънс, няма от какво да се боиш.

— Зная, че е така, щом ти си наблизо, Уолтър. Сигурна съм, че е така, но…

Преди още да почукат, вратата безшумно се отвори, братовчедът Финикс я поведе и от свежата лятна вечер Флорънс влезе в душната мрачна къща. По-тъмна и неприветлива от всякога, тя като че ли не беше отваряна от деня на сватбата и като че ли оттогава бе трупала мрак и печал. Флорънс се изкачи по сумрачното стълбище със страх и спря след придружителя си пред вратата на гостната. Той я отвори и й направи знак с ръка, че я моли да влезе, а сам ще остане там, където беше. След минутно колебание Флорънс се подчини.

На масата до прозореца, където може би рисуваше или пишеше нещо, седеше една дама, подпряла с ръка главата си, обърната към светлината. Флорънс, пристъпваща колебливо, изведнъж замръзна на мястото си, като че ли беше загубила способността да се движи. Дамата обърна глава.

— Велики боже! — възкликна тя. — Какво е това?

— Не, не! — извика Флорънс и когато дамата се изправи, тя се дръпна назад, като протегна ръце, за да я спре.

— Мамо!

Те стояха и се гледаха. Гневът и гордостта бяха сложили своя отпечатък върху лицето й, но то все още беше красиво и изпълнено с достойнство. А под израза на ужас и отчуждение лицето на Флорънс излъчваше състрадание, мъка и нежни спомени, изпълнени с благодарност. Върху лицата и на двете се четеше страх и изумление и неподвижни и безмълвни, те се гледаха през черната бездна на безвъзвратното минало.

Флорънс първа се изтръгна от това вцепенение. Тя избухна в сълзи и каза от все сърце:

— О, мамо, мамо! Защо трябваше да се срещаме така? Тогава ти единствена беше толкова добра към мене, защо сега трябваше да се срещнем по този начин?

Едит стоеше няма и неподвижна пред нея. Очите й бяха приковани в лицето на Флорънс.

— Не смея да мисля за това — продължи Флорънс. — Грижа се за татко, който е болен. Сега ние изобщо не се разделяме и занапред винаги ще бъде така. Ако искаш, аз ще го помоля да ти прости, мамо! Почти съм сигурна, че сега ще ти прости, ако го помоля. Нека бог също ти прости и ти даде покой!

В отговор Едит не каза нито дума.

— Уолтър… аз се омъжих за него и ние имаме син… — рече плахо Флорънс — е долу пред вратата. Той ме доведе тук. Ще му кажа, че ти се разкайваш… че си се променила — не спираше Флорънс и я гледаше с печал, — и той също ще помоли татко да ти прости, сигурна съм. Има ли нещо друго, което да направя за теб?

Все така вцепенена, с неподвижен поглед, Едит наруши мълчанието си и бавно попита:

— А петното върху твоето име, върху името на съпруга и детето ти? Флорънс, ще има ли някога прошка за това?

— Ще има ли някога прошка за това? Но ти я имаш, мамо! Ние с Уолтър напълно, напълно сме ти простили! И ако тази увереност може да бъде някаква утеха за теб, то можеш да бъдеш напълно уверена. Ти не… ти не… — запъна се Флорънс — не споменаваш татко, но съм сигурна, че искаш да го помоля и той да ти прости. Сигурна съм!