Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 650

Един ден той попита дали гласът, който беше чул преди малко, не е на Сузан. Флорънс отвърна:

— Да, скъпи татко — и го попита дали би желал да я види.

Той каза „много бих искал“ и Сузан не без страх се изправи до леглото му.

Това, изглежда, беше голяма утеха за него. Помоли я да не си отива, да разбере, че той й прощава за това, което му е казала, и че тя трябва да остане. Той и Флорънс сега били съвсем други, добави, и много щастливи. Нека сама да види! И като доказателство притегли нежната главица и я положи на възглавницата до себе си.

Той остана в това състояние в продължение на дни и седмици. Накрая, макар и все още на легло — превърнал се в сянка, с толкова тих глас, че човек можеше да го чуе само ако се наведе съвсем близо до устните му, — кошмарите го напуснаха. Сега той изпитваше някакво смътно удоволствие да лежи пред отворения прозорец и да гледа лятното небе и дърветата, а привечер — залеза, да наблюдава сенките на облаците и листата, като че чувствува някакво сродство с тях. И това беше естествено. Животът и светът се бяха превърнали за него в сянка.

Той започна да се безпокои, че Флорънс се уморява, и често, надмогвайки слабостта си, й прошепваше:

— Скъпа, иди се поразходи на чист въздух. Иди при мъжа си.

Един ден, когато Уолтър беше при него, той му направи знак с ръка да се приближи и да се наведе. След това, като му стискаше ръката, изрази шепнешком увереността си, че можел да му повери детето си, когато умре.

Една вечер по залез-слънце Уолтър и Флорънс седяха заедно в стаята му — той обичаше да ги гледа — и Флорънс, прегърнала бебето, започна тихичко да пее на малкото момченце същата стара песен, която беше пяла толкова често на починалото си братче. Тази вечер той не можа да издържи това. Вдигна треперещата си ръка и я помоли да спре, но на следващия ден пожела тя пак да изпее песента. След това често започна да повтаря вечер същата молба и тя пееше. А той слушаше, извърнал глава.

Веднъж Флорънс седеше до прозореца в неговата стая, а между нея и бившата й прислужница, все така предана нейна помощница, беше поставена кошницата за ръкоделие. Той беше задрямал. Беше чудесен следобед, оставаха още два часа до смрачаване. Тишината и покоят наведоха Флорънс на размисли. В момента тя си спомни единствено онзи миг, когато човекът, който сега лежеше пред нея неузнаваемо променен, я беше представил за първи път на красивата й нова майка. Уолтър, подпрял се на облегалката на стола й, я докосна и тя се стресна.

— Скъпа — каза Уолтър, — долу има един човек, който желае да говори с теб.

Стори й се, че Уолтър изглежда обезпокоен, и затова го попита дали не се е случило нещо.

— Не, не, любов моя! — успокои я Уолтър. — Аз лично видях джентълмена и разговарях с него. Нищо не се е случило. Идваш ли?