Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 637

Той се добра до стола, олюлявайки се. Почувствува как тя обви ръцете му около шията си, почувствува как нейните ръце го прегръщат през врата, почувствува целувките й върху лицето си, почувствува мократа й буза върху своята, почувствува — о, колко силно почувствува! — всичко, което беше сторил.

Върху гърдите, които той беше наранил, до сърцето, което той едва не беше сломил, тя сега притискаше скритото в шепите му лице и хлипаше:

— Любими мой, татко, аз станах майка! Имам дете, което скоро ще нарича Уолтър така, както аз теб. Когато то се роди и аз разбрах колко го обичам, тогава разбрах какво съм сторила, като съм те напуснала. Скъпи татко, прости ми! Моля те, кажи: „Бог да благослови теб и твоето дете!“

Ако можеше, би го сторил. Той искаше да вдигне ръце и да я моли за прошка, но тя ги стисна в своите и бързо ги свали.

— Моята малка рожба се роди в открито море, татко. Аз се молех господ да ме пощади (Уолтър също се молеше за това), за да мога да се върна при теб. Веднага щом слязохме на брега, аз дойдох тук. Татко, нека никога вече не се разделяме!

Тя беше обгърнала с ръка посивялата му вече глава, а той стенеше при мисълта, че никога, никога преди не беше отпускал глава на нейното рамо.

— Ти ще дойдеш с мен у дома, татко, и ще видиш бебенцето ми. Момче е, татко. Казва се Пол. Мисля… надявам се… той прилича…

Сълзите я задавиха.

— Скъпи татко, заради детето, заради името, което сме му дали, заради мен самата, моля те, прости на Уолтър. Той е толкова мил и толкова нежен към мен. Аз съм така щастлива с него. Той не е виновен, че се оженихме. Аз съм виновна. Обичах го толкова много.

Тя се притисна още повече към него, още по-гальовно и по-настойчиво.

— Той е най-любимият ми човек, татко. Бих умряла за него. Той ще те обича и почита така, както и аз. Ще научим малката си рожба да те обича и почита, ще му кажем — когато вече може да разбира, — че някога и ти си имал син със същото име и че той е умрял и ти си тъгувал много, но той е отишъл на небето, където всички ние се надяваме да го видим, когато настъпи и нашият час за вечен покой. Татко, целуни ме в знак, че обещаваш да се помириш с Уолтър, моя мил съпруг, бащата на малкото дете, което ме научи, че трябва да се върна. Татко, то ме научи, че трябва да се върна!

Докато тя се притискаше към него, отново избухнала в плач, той я целуна по устните и като вдигна очи нагоре, промълви:

— О, боже, прости ми! Толкова ми е нужна твоята прошка!

След тези думи той отново отпусна глава, зарида и започна да гали дъщеря си. Дълго, дълго в цялата къща не се чу никакъв звук. Те останаха прегърнати под божествената слънчева светлина, която се беше промъкнала с Флорънс.

Той се подчини на молбата й, облече се послушно и излезе във вестибюла с несигурна стъпка, като уплашено поглеждаше назад към стаята, в която толкова дълго време бе стоял затворен и в която беше видял онзи образ в огледалото. Флорънс почти не се оглеждаше, за да не му припомня отново последната им раздяла — краката им сега стъпваха точно по същите плочи, където в пристъп на безумие той я беше ударил, — но вървеше близо до него, без да сваля поглед от лицето му. И така, с неговата ръка около раменете, тя го изведе до файтона, който чакаше пред вратата, за да го откара.