Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 608

Пристигнали са капитанът, чичо Сол и мистър Тутс. В черковната канцелария свещеникът си поставя широката бяла мантия, а чиновникът кръжи наоколо му и духа прахта. Младоженецът и младоженката застават пред олтара. Няма никакви шаферки, ако не се брои Сузан Нипър, и няма друг кум освен капитан Кътъл. Един човек с дървен крак, със синя торба в ръка, гризящ дребна ябълка, надниква да види какво става вътре, но като не намира нищо интересно, отново излиза куцешком, огласяйки църквата с дървения си крак.

Нито един благотворен лъч светлина не пада върху Флорънс, коленичила пред олтара и склонила свенливо глава. Небесното светило е закрито от сградите и не прониква там. Отвън има хилаво дърво, откъдето се чува тихото цвърчене на врабчетата, отсреща, сред слънчевите зайчета, пробягващи по мансардата на бояджията, е кацнал кос, който силно чурулика, докато трае богослужението. Чува се и тропането на човека с дървения крак. Възгласите „амин“, произнесени от потъналия в прах служител, сякаш запират малко на гърлото му както при Макбет, но капитан Кътъл му оказва помощ, и то с такава голяма охота, че на три места изговаря „амин“ там, където не се полага.

Венчавката свършва, те се разписват в една от старите книги, предизвикващи кихане, широката бяла мантия се поставя обратно да бере прах, а свещеникът се прибира у дома. В едно тъмно ъгълче в тъмната черква Флорънс плаче в обятията на Сузан Нипър. Очите на мистър Тутс са зачервени. Капитанът лъска носа си. Чичо Сол смъква очилата от челото си и се отправя към изхода.

— Да те благославя бог, Сузан, скъпа Сузан! Ако можеш да опишеш пред някого любовта, която изпитвам към Уолтър, и достойнствата, които са ме накарали да го обикна, направи го заради него! Сбогом! Сбогом!

Те предварително са решили да не се връщат при мичмана, а да се разделят тук. Наблизо ги чака карета.

Мис Нипър не може да говори. Тя само плаче, хълца и прегръща господарката си. Мистър Тутс се приближава, утешава я и я взема под своя опека. Флорънс му подава ръка, подава му и устните си с преизпълненото си от радост сърце, целува чичо Сол и капитан Кътъл, и младият й съпруг я отвежда.