Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 86
Софи Кинсела
Представям си ни двамата с Джош щастливо женени един за друг, седнали около масата за неделния обяд и как аз казвам на децата ни: „Знаете ли, че ако не бях сложила бръмбар под масата на баща ви, никой от вас нямаше да бъде роден?!“.
— Мисля, че той пристига! — обявява тържествено Сейди точно зад мен.
Накрая успях да я убедя да ми асистира, макар че единственото, което е свършила досега, е да обикаля из ресторанта и да ръси обиди по повод тоалетите на хората.
Рискувам да надникна към входната врата. И изведнъж ми призлява. О, боже! О, господи! Да, Сейди не се е излъгала! Той е! И тя. Заедно са. От къде на къде обаче са заедно?!
Добре де, не се паникьосвай! Не си ги представяй как се събуждат заедно в леглото, сънени и задоволени от страстния секс през нощта! Съществуват стотици други напълно разумни обяснения за едновременната им поява! Може би са се срещнали пред входа на метрото или нещо подобно. Отпивам голяма глътка вино, а после отново вдигам очи. Обаче не знам кого да огледам първи — Джош или нея.
Нея!
Блондинка е. Доста кльощава, с оранжеви бързоходки и едно от онези снежнобели безръкавни сака, които носят жените от рекламите за нискомаслено кисело мляко или паста за зъби. От онези сака, които можеш да облечеш само ако си много добра в гладенето — което просто идва, за да покаже колко досадно педантична е тя. Ръцете й са леко загорели, а в косата й прозират кичури, сякаш е ходила на море.
Когато плъзвам поглед към Джош, усещам как стомахът ми се свива на топка. Той си е просто… Джош. Същата руса непокорна коса, същата глупашка, крива усмивка, с която се обръща към управителя, същите избелели дънки, същите платнени маратонки (някакво готино японско име, което така и не успях да запомня), същата риза…
Чакай малко! Вторачвам се невярващо в него. Та това е ризата, която му подарих за рождения му ден!
Как може да постъпва така с мен?! Този човек няма ли сърце?! Да облече
— Изглеждат много добре заедно — отбелязва весело в ухото ми Сейди.
— Нищо подобно! — промърморвам аз. — Млъквай!
Управителят на ресторанта ги води към масата до прозореца. Аз свеждам глава, бръквам в джоба си и включвам дистанционното на микрофона. Звукът е доста слаб и леко жужащ, но все пак чувам съвсем ясно гласовете им.
— Изобщо не обръщах внимание. Оказва се обаче, че накрая проклетата джипиес система ме е откарала пред съвсем друга „Света Богородица“! — Ухилва й се чаровно и тя се изкисква.
Идва ми буквално да скоча от масата и да му зашлевя един шамар — толкова съм бясна. Ама това си е