Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 82

— Кой сега е обсебен от мисълта за един мъж, а?! — не мога да се сдържа да не я подразня аз.

— Аз не съм обсебена — изрича с надменен тон тя.

— Да не мислиш, че като гледаш непрекъснато телефона, той ще позвъни, а?

Сейди ме изпепелява с поглед, обръща се и започва да разглежда шнура на щорите, сякаш се опитва да анализира всяка нишка в него. После се понася към отсрещния прозорец. А после пак се вторачва в телефона.

Мога да мина и без поболял се от любов призрак в офиса си, когато се опитвам да работя.

— Защо не излезеш да поразгледаш града? — предлагам й. — Би могла да отскочиш до сградата „Гъркин“ или до „Хародс“…

— Ходила съм в „Хародс“ — сбърчва неодобрително нос тя. — Днес изглежда много по-различно отпреди. Много особено.

Тъкмо се каня да й предложа да си направи дълга разходка из Хайд парк, когато мобилният ми започва да звъни.

Сейди светкавично се озовава до мен и с блеснали от нетърпение очи проследява погледа ми, който се свежда към дисплея.

— Той ли е? Той ли е?

— Непознат номер — свивам рамене. — Би могъл да бъде всеки.

— Той е! — възкликва щастливо тя. — Кажи му, че искаме да отидем в „Савой“ на коктейли!

— Ти луда ли си? За нищо на света няма да кажа подобно нещо!

— Това си е моята среща и искам да е в хотел „Савой“! — инатливо отсича пралеля ми.

— Затваряй си устата, иначе няма да вдигна!

Разменяме си гневни погледи, когато телефонът отново започва да звъни. После Сейди отстъпва неохотно с начупена физиономия.

— Ало? — казвам аз.

— С Лара ли говоря? — пита някаква жена, която не познавам.

— Не е той! — просъсквам аз на Сейди. Махвам й с ръка да се разкара, след което се връщам на телефона. — Да, Лара е. Кой се обажда?

— Казвам се Нина Мартин. Оставили сте съобщение за една огърлица. Купена на разпродажбата в старческия дом?

— О, да! — заставам нащрек аз. — Купили ли сте такава?

— Да, купих две. С черни перли и една червена. В добро състояние са. Мога да ви ги продам и двете, ако желаете. И без това възнамерявах да ги пусна по ибей…

— Не, благодаря — промърморвам аз. — Не са това, което търся. Все пак благодаря.

Изваждам списъка и задрасквам името на Нина Мартин под критичното око на пралеля си Сейди.

— Защо все още не си се обадила на всички от списъка? — пита обвинително тя.

— Тази вечер ще звънна на още няколко от хората. Обаче сега трябва да работя. — Когато виждам изражението й, допълвам: — Извинявай, но не мога да не работя!

От гърдите на Сейди се изтръгва дълбока въздишка, а после тя простенва:

— Цялото това чакане е адски непоносимо!

Мята се отново на бюрото ми и пак се вторачва в телефона. След секунда се изнася със свистене към прозореца, а после пак се връща на бюрото ми.

Няма начин да успея да свърша каквато и да било работа, докато тя ми свисти и въздиша на главата! Ще се наложи да бъда брутално искрена.

— Виж какво, Сейди — казвам, изчаквайки я да се обърне. — Става въпрос за Ед. Би трябвало да знаеш истината — той няма да се обади!