Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 81

— Сигурна съм, че в „Стърджис Къртис“ никой не би си направил този труд! — повтаря като в транс тя. — Ето това е разликата, когато работиш с по-малка компания!

— Бутикова! — поправям я аз. — Ние имаме личен подход към всеки отделен клиент! Можеш да ни препоръчаш на всичките си приятели!

— Непременно! Много съм впечатлена от работата ви! Между другото, как разбрахте за другото куче?

Кратко колебание от моя страна. Накрая отговарям тайнствено:

— Имаме си нашите начини и средства.

— Е, няма значение! Вие сте брилянтни!

Накрая затварям телефона с грейнало от щастие лице. Когато вдигам очи, забелязвам, че Кейт е вперила очи в мен, неспособна да повярва на онова, което току-що стана.

— Но ти как все пак разбра за другото куче? — пита накрая.

— Интуиция — свивам нехайно рамене.

— Да бе, интуиция! — обажда се подигравателно Сейди, която междувременно се носи из офиса ми. — Ти не притежаваш никаква интуиция! Всичко се дължи на мен! Би трябвало да кажеш: „Помогна ми моята пралеля Сейди, за което съм й изключително благодарна!“.

— Честно да ти кажа, Натали никога не би си направила труда да направи толкова много за едно куче! — отбелязва внезапно Кейт. — Никога! За нищо на света!

— Така ли? — Лицето ми помръква. Поглеждайки на цялата тази работа през очите на Натали, осъзнавам, че изглеждам леко непрофесионално. Може би дори и леко абсурдно, да похабя толкова време и усилия за едно куче. — Ами да спася положението — промърморвам унило. — И реших, че най-добрият начин да го направя, е като…

— Не, не ме разбра правилно! — прекъсва ме притеснено Кейт. — Казах го в хубавия смисъл на думата!

Толкова съм слисана, че направо не знам какво да кажа. Досега никой и никога не ми е казвал, че съм по-добра от Натали. В какъвто и да било смисъл на думата.

— Ще изляза в почивка за кафе, за да го отпразнуваме! — възкликва възторжено асистентката ми. — Ти искаш ли нещо?

— Няма нужда — усмихвам й се аз. — Не си длъжна да го правиш!

— Всъщност… — свежда сконфузено очи Кейт, — чувствам се леко гладна. Още не съм излизала на обяд и…

— Божичко! — възкликвам ужасена. — Ама върви, разбира се! Обядвай! Няма да умираш от глад, я!

Кейт скача на крака, удря си главата в едно отворено чекмедже, но нали подобни инциденти в нашия офис са си нещо нормално, изобщо не обръща внимание и грабва чантата си от близката полица. В мига, в който затваря вратата зад гърба си, Сейди вече е кацнала на бюрото ми.

— Е? — гледа ме в очакване тя.

— Какво?

— Ще му се обадиш ли?

— На кого?

— На него! — Привежда се над компютъра ми и ме поглежда многозначително. — На него!

— Имаш предвид Ед Някой си ли? Искаш аз да му звъня по телефона?! — Поглеждам я съжалително. — Ти имаш ли изобщо някаква представа как стават тези неща? Ако той иска да ми позвъни, ще ми позвъни. — Което няма да стане и след милион години, допълвам мислено.

Изтривам няколко имейла и написвам отговор на друг, след което отново вдигам очи. Сейди е кацнала на един от канцеларските шкафове и не откъсва очи от телефона. Когато ме забелязва, че я гледам, подскача, след което побързва да отклони поглед на другата страна.