Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 78

Съседът му просто свива рамене.

— Така! Трябва да тръгвам! — отсича внезапно американецът, като поглежда часовника си. — Извинения, че ти окупирах брифинга, Саймън! Продължавай!

— Може ли един въпрос? — вдига внезапно ръка мъжът с пясъчнорусата коса. — Когато говорите за иновативните процедури, да не би да имате предвид…

— Бързо! — изписква в ухото ми гласът на Сейди и аз едва не подскачам от изненада. — Покани го на среща! Той си тръгва! Нали ми обеща?! Направи го! Направи-го-направи-го-направи-гооо!

„Окей — пиша, примигвайки от уплаха. — Секундичка!“

Сейди се насочва към другия край на залата и скръства ръце пред гърди в очакване. Ала не след дълго започва да прави нетърпеливи жестове в стил „Хайде! Давай!“. Господин Американски сърдитко тъкмо е приключил с отговарянето на въпроса, който му зададе мъжът с пясъчнорусата коса, и прибира някакви документи в куфарчето си.

Не мога да го направя! Нелепо е!

— Давай! Давай! — пришпорва ме Сейди и се опитва да ме избута напред. — Покани го!

Кръвта в главата ми пулсира. Краката ми под масата треперят. Не знам как, но се насилвам да вдигна ръка.

— Извинете? — изквичавам притеснено.

Господин Американски сърдитко се обръща и ме поглежда озадачено.

— Съжалявам, но не мисля, че сме се запознавали. Налага се да ме извините, обаче бързам…

— Имам един въпрос!

Всички около масата се извръщат като по команда и ме поглеждат. Виждам как един мъж прошепва на съседа си:

— Коя е тази?

— Окей — въздъхва Сърдитко. — Само още един въпрос. Кажете!

— Аз… хммм. Аз само… исках да ви попитам… — Гласът ми звучи на пресекулки, затова храбро прочиствам гърлото си и изстрелвам: — Бихте ли желали да излезете с мен?

Над масата се стоварва гробна тишина. Чува се само звук от изплюто кафе. Лицето ми гори от срам, обаче аз продължавам да държа главата си гордо вдигната. Забелязвам как неколцина от присъстващите се споглеждат втрещени.

— Моля? — обажда се накрая американецът тотално объркан.

— Имам предвид… на среща? — Изпърхвам с клепки и рискувам с колеблива усмивка.

И в този момент виждам как Сейди се озовава точно до него и започва да пищи в ухото му толкова силно, че аз се дръпвам и заради него:

— Кажи „да“! Кажи „да“! Кажи „да“!

И за мое огромно изумление забелязвам, че американецът реагира на писъците й. Накланя глава, сякаш долавя далечен радиосигнал. Възможно ли е и той да я чува?!

— Млада госпожице — обажда се белокос господин от средата на масата, — това не е времето и мястото да…

— Нямам желание да прекъсвам работата ви — изричам смирено. — И това няма да отнеме много време. Просто ми трябва отговор, какъвто и да е той. — Обръщам се пак към американеца и повтарям въпроса си: — Бихте ли желали да излезете с мен?

— Кажи „да“! Кажи „да“! Кажи „да“! — Писъците на Сейди достигат непоносими за човешкото ухо височини.

Сцената е нереална. Забелязвам, че американецът определено чува нещо. Разтърсва глава и прави няколко крачки напред, обаче Сейди тръгва след него и продължава да пищи. Очите на господин Сърдитко придобиват стъклен блясък и той изглежда като изпаднал в транс.