Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 75

— Къде е този тип? — промърморвам под нос, за да ме чуе Сейди.

— На двайсетия етаж.

Насочвам се към асансьорите и кимвам делово на останалите пътници. На етаж двайсет излизам от асансьора и се озовавам в поредната импозантна рецепция. На двайсетина крачки от мястото, където стоя в момента, се намира гранитно бюро, управлявано от страховита на вид лелка в сив костюм. На табелата на стената зад нея пише: „Консултантска фирма Търнър-Мъри“.

Аууу! „Търнър-Мъри“ са най-големите мозъци в бранша, до които се допитват всички велики фирми и компании. Значи който и да е този тип, трябва да притежава много власт!

— Хайде, давай! — Сейди танцува волно по посока на врата с електронна ключалка.

Двама мъже в бизнес костюми минават покрай нас и единият ме оглежда с присвити очи. В опит да предотвратя евентуални намерения за завързване на разговори, аз вадя небрежно телефона от чантата си и го вдигам към ухото си, след което тръгвам с широки крачки след мъжете. Когато стигаме до вратата с електронната ключалка, единият от мъжете набира кода.

— Благодаря! — кимам изискано и делово и се промушвам покрай тях. — Гавин, вече ти казах, че европейските резултати нямат никакъв смисъл! — изричам в телефона си.

По-високият от мъжете се поколебава, като че ли се кани да ме попита нещо. Мамка му! Ускорявам крачка и бързо увеличавам разстоянието между нас.

— Гавин, след две секунди трябва да влизам на брифинг! — изричам високо. — Но тези цифри да са на моето блекбъри не по-късно от час! А сега трябва да влизам и да говоря за… хммм… проценти!

Вляво от себе си забелязвам дамска тоалетна. Като се опитвам да не изглеждам подтичваща, бързо се шмугвам в нея и потъвам в една от мраморните кабинки.

— Какво правиш? — провиква се Сейди, материализирайки се в кабинката точно пред мен.

Абе, тази жена не знае ли що е уединение?

— Какво според теб правя? — просъсквам вбесено. — Налага се да изчакаме малко!

Оставам в кабинката в продължение на три минути, след което напускам дамската тоалетна. Двамата мъже са изчезнали. Коридорът е празен и тих — дълга тясна ивица, покрита с бледосив килим, разнообразявана тук-там от бутилки минерална вода и врати от светло дърво от двете страни. Долавям жуженето на разговори и тракането на клавиатури.

— Е, къде е този мъж? — обръщам се аз към Сейди.

— Хммм… — оглежда се несигурно тя. — Беше една от тези врати…

Тръгва напред по коридора, а аз предпазливо вървя след нея. Това е сюрреалистично! Какво правя тук, в напълно непознат офис, издирвайки напълно непознат за мене мъж?

— Да! — появява се внезапно Сейди със светнали очи. — Той е ей там! Има най-пронизващите очи на света! Направо тръпки да те побият!

И посочва към една солидна дървена врата, чиято табелка сочи: „Стая 2012“. Няма нито прозорче, нито стъкло. Нищичко не мога да видя.

— Сигурна ли си?

— Нали току-що бях вътре?! Той е там! Хайде! Покани го! — Тя се опитва да ме избута навътре с призрачните си ръце.

— Почакай! — отстъпвам няколко крачки, опитвайки се да обмисля стратегията си.