Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 74

За момент Сейди изглежда като че ли хваната натясно. Накрая изрича:

— Това е другото ми последно желание.

— Виж какво, Сейди — опитвам се да й влея ум и разум аз, — не мога просто ей така да поканя непознат мъж на среща! Ще се наложи да минеш без това последно желание! Съжалявам!

Сейди ме поглежда с толкова обидено, болезнено, нещастно изражение, че започвам да се питам дали, без да искам, не съм я настъпила по мазола.

— Значи ти по принцип казваш „не“ — изрича дрезгаво. — На практика ми отказваш. Но защо? Едно последно, невинно желание! Една миниатюрна молба!

— Виж какво…

— Престоях в онзи старчески дом години наред! Нито един човек не дойде да ме види! Нито един човек не дойде да се посмее с мен! Наоколо само смърт и тъга. Само старост… и самота… и безрадостно отлитащи мигове…

О, господи! Не може да ми причинява всичко това! Не е честно!

— На всяка Коледа — съвсем сама. Нито един посетител, нито един подарък…

— Вината не е моя! — изричам тихо, обаче Сейди не ми обръща внимание.

— И сега внезапно виждам шанс за глътка щастие! За капчица удоволствие! Обаче моята коравосърдечна, егоистична праплеменница…

— Окей! — Заковавам се на място и разтривам чело. — Добре! Разбрах! Ще го направя!

И без това всички, които познавам, ме мислят за побъркана. И надали някой ще се изненада особено, когато разбере, че съм поканила на среща един съвсем непознат мъж. Всъщност баща ми най-вероятно ще бъде на седмото небе.

— Ти си истински ангел! — Настроението на Сейди автоматично скача от униние към превъзбуда. Започва да се върти в кръг над тротоара, а полите на роклята й образуват красив балон. — Ей сега ще ти покажа къде е! Хайде!

Тръгвам след нея по масивното стълбище на сградата и влизам в огромното двуетажно фоайе. Щом ще правя това, трябва да го направя максимално бързо, преди да съм си променила решението.

— Е, къде е? — питам и се озъртам из кънтящото мраморно помещение.

— В една стая нагоре по етажите. Хайде! — Тя е като кученце, дърпащо се в каишката си.

— Не мога просто ей така да нахлуя в една административна сграда! — просъсквам в отговор и кимвам по посока на електронните охранителни бариери. — Трябва ми някакъв план. Трябва ми извинение. Трябва ми… Аха!

В ъгъла зървам маса, над която виси плакат: „Семинар по глобални стратегии“. Зад масата седят унило две отегчени момичета и раздават табелки с имена. Това е!

— Здравейте! — приближавам се делово към тях. — Съжалявам, че закъснях.

— Няма проблеми. Едва сега започнаха. — Едно от момичетата се изправя и протяга ръка към списъка, докато второто упорито разглежда нещо по тавана. — А вие сте…?

— Сара Коной! — отсичам, грабвайки напосоки първата табела, върху която ми пада погледът. — Благодаря! Най-добре ще е да тръгвам веднага!

Втурвам се през охранителните бариери, показвам пътьом баджа си на охраната и се озовавам с широк коридор със скъпи на вид картини по стените. Нямам никаква представа къде се намирам. В сградата се помещават минимум двайсетина различни компании, а единствената, в която съм ходила, е „Макросант“, която заема етажи от единайсети до седемнайсети.