Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 3

Стоварвам се като чувал на дивана и промърморвам:

— Толкова ли е наложително и аз да идвам, а?

— Лара! — поглежда ме с укор мама. — Тя беше твоя пралеля! Беше на цели сто и пет години!

Това, че пралеля ми е на сто и пет години, съм го чувала най-малко сто и пет пъти. Започвам да подозирам, че мама го повтаря само защото не може да ми каже нищо друго за горката жена!

— Е, и?! Аз не я познавах. Всъщност никой от нас не я е познавал! Това е адски глупаво! Защо трябва да бием целия този път до Потърс Бар заради някаква съсухрена старица, която дори не сме виждали приживе?!

Увесвам нос, чувствайки се по-скоро като нацупено тригодишно момиченце, отколкото като зряла двадесет и седем годишна жена със собствен бизнес.

— Чичо ти Бил и другите също ще ходят! — изтъква татко. — А щом те могат да си направят труда, то…

— Това е семейно събиране! — допълва ведро мама.

Отпускам нещастно рамене. Имам алергия към семейните събирания. Понякога си мисля, че ще бъде далеч по-добре да живеем като семената на глухарчетата — без семейство, без история, просто да се носим по света всеки със собственото си пухче.

— Няма да отнеме много време — изрича успокоително мама.

— Напротив! — промърморвам, вторачена намръщено в килима. — И всички ще ме разпитват за… разни неща!

— Нищо подобно! — отсича мама и поглежда към татко за подкрепа. — Никой няма намерение да те разпитва за… разни неща!

Настъпва тишина. Онзи въпрос определено витае във въздуха. Обаче всички упорито се правим, че не го виждаме. Пръв събира кураж татко.

— Ъхъм. Та… като стана въпрос за… разни неща… — Кратко колебание. — Ти по принцип… добре ли си?

Виждам как ушите на мама са в позиция на тревога първа степен, макар че прави нещастни опити да се преструва, че се реши и нищо не чува.

— Ами, нали знаете… — изричам след кратка пауза. — Добре съм. Така де, не можете да очаквате от мен на мига да се върна към…

— О, разбира се, че не! — съгласява се автоматично татко. А после прави втори опит: — Но иначе нали си… в добро настроение?

Кимвам в знак на съгласие.

— Браво! — обажда се с нескрито облекчение мама. — Знаех си, че ще успееш да превъзмогнеш… разни неща!

Родителите ми вече не изричат на глас името „Джош“, защото доскоро всеки път, когато го чувах, изпадах в неконтролируемо ридание. Известно време мама го наричаше „Онзи, който не трябва да бъде споменаван“, а сега вече си остана просто „разни неща“.

— И значи ти вече не си се опитвала да се свържеш с него? — пита баща ми, като гледа навсякъде другаде, само не и към мен, а мама се прави, че търси нещо в чантата си.

Това е още един евфемизъм в нашето семейство. Всъщност татко иска да каже: „Изпращала ли си му нови маниакални текстови съобщения?“.

— Не — отговарям и не мога да сдържа изчервяването си. — Не съм, ясно ли е?!

Адски нечестно е от негова страна да повдига отново този въпрос! Не знам защо, ама направиха от мухата слон! Така де! Изпратила съм на Джош само няколко есемеса — какво толкова! Не повече от три на ден! Направо не си струва да се споменават! И освен това не са маниакални! Просто в тях съм честна и открита, което, между другото, е най-правилният подход във всяка добра връзка!