Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 5

— Да бе, знам! — прекъсвам я безцеремонно. — Знам, че при вас е било различно! Само искам да кажа, че хората понякога отново се събират, нали така?! Случва се!

Настъпва тишина.

— Лара, ти открай време си с романтична настройка… — започва татко.

— Изобщо не съм романтичка! — възкликвам възмутено, сякаш съм получила кръвна обида.

Вторачвам се в килима и започвам да рия една фигурка с пръста на крака си, но с периферното си зрение забелязвам как мама и татко си правят знаци кой да поеме разговора от тук нататък. Мама клати глава и сочи към татко, сякаш иска да му каже: „Продължавай!“.

— Когато човек се раздели с някого — побързва да изпълни заповедта татко, обаче се вижда, че се чувства крайно неудобно, — няма нищо по-лесно от това, обръщайки се назад, да си каже, че животът би бил идеален, ако отново се съберат. Обаче…

— Татко, чуй ме! — прекъсвам го, но този път се опитвам да се овладея. — Изобщо не си разбрал какво става! Аз не искам да се събирам отново с Джош! — Опитвам се да го кажа така, като че ли това е най-абсурдната идея на света. — И не затова му изпращах онези съобщения! Просто исках да разкрием душите си един пред друг! Така де, той скъса с мен без никакво предупреждение, без изобщо да поговорим, без да го обсъждаме. И аз така и не получих никакви отговори. Затова го чувствам като… недовършена работа. Това е като да започнеш да четеш роман на Агата Кристи и никога да не разбереш кой е убиецът!

Така! Сега вече няма начин да не разберат!

— Дааа… — проточва татко. — Разбирам разочарованието ти.

— Ето, точно това исках! — отсичам колкото ми е възможно по-убедително. — Да разбера какво мисли и Джош. Да си поговорим, да обсъдим ситуацията. Да общуваме като две цивилизовани човешки същества!

„И отново да се съберем — допълва нещо в мен, безкомпромисно към истината. — Защото аз си знам, че Джош все още ме обича, макар че никой друг не мисли така!“

Ала няма никакъв смисъл да го обяснявам на родителите си. И без това няма да ме разберат. И как биха могли?! Те нямат никаква представа каква възхитителна двойка бяхме с Джош, как перфектно си пасвахме! И изобщо не схващат, че той безсъмнено взе едно прибързано, паникьосано, типично момчешко решение, базиращо се на несъществуваща причина, и че ако аз можех да поговоря с него, със сигурност ще оправя всичко и ние отново ще бъдем заедно!

Понякога се чувствам на светлинни години далече от родителите си. Точно както се е чувствал Айнщайн, когато приятелите му са настоявали: „Вселената е права, Алберт, повярвай ни!“, а той дълбоко в себе си е знаел, че тя е изкривена и си е казвал: „Знам, че е крива! Ще ви покажа аз някой ден!“.

Мама и татко отново си правят някакви тайнствени знаци. Като че ли е крайно време да ги избавя от притесненията им. Затова побързвам да изрека:

— Както и да е. Важното е, че няма смисъл да се притеснявате за мен! Защото отдавна продължих напред! Така де, може би не напълно — поправям се, забелязала съмнението в погледите им, — но все пак приех, че Джош не желае да разговаря с мен! Дадох си сметка, че така е трябвало да стане. Научих много за себе си и… сега съм добре. Наистина!