Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 2

Седем лъжи. Без да броим онези, които надробих по повод тоалета на мама. И като имате предвид, че още не сме зачекнали онзи въпрос.

Когато излизам от спалнята си, спретната с черна рокличка и набързо мацната спирала, забелязвам, че мама е кацнала до камината и разглежда с тревожна физиономия просрочената ми сметка за телефона.

— Не се тревожи! — побързвам да я успокоя. — Тези дни ще я платя!

— Гледай да го направиш! — изрича мама. — Защото иначе нали знаеш, че ако ти прекъснат телефона, ще мине цяла вечност, докато отново го включат, а твоят квартал не може да се похвали с кой знае колко добър мобилен сигнал! Какво ще правиш, ако възникне спешен случай, а?! Кажи де!

Челото й се набраздява от притеснение. Изглежда така, сякаш спешният случай ще възникне още сега — сякаш в съседната стая пищи бременна жена, навън има потоп и водата всеки момент ще нахлуе през прозорците, а ние трябва да се свържем с медицинския хеликоптер, ама как? Как?

— Хммм… Честно да си призная, не се бях сещала да погледна на нещата от този ъгъл, мамо. Но иначе ще платя сметката! Честна дума!

Мама си е такава — все за нещо трябва да се притеснява, тревожи и плаши. Устните й се стягат в напрегната усмивка, погледът й става отнесен, ококорва се като гърмян заек и човек веднага разбира, че в момента в главата й се вихри някакъв апокалиптичен сценарий. Точно така изглеждаше и по време на моята последна училищна реч, а по-късно си призна, че внезапно забелязала как един от полилеите висял на една страна и не изглеждал никак стабилен, та тя се уплашила, че може да се стовари върху главите на нас, бедните момичета, и да се пръсне на парченца.

Сега тя изпъва сакото на черния си костюм, което е с подплънки на раменете, старомодни метални копчета и й придава елегантния вид на малко буренце. Имам някакъв смътен спомен да съм я виждала със същия този костюм някъде преди десетина години, ако не и повече — да, точно когато беше в периода на ходене по интервюта за работа, а аз бях принудена да я науча на някои основни компютърни умения, като например как се управлява мишка. В крайна сметка обаче започна работа в някаква детска благотворителна организация, където, слава на бога, нямат никакви особени изисквания към облеклото на работещите.

Никой от нашето семейство не изглежда добре в черно. Татко се е пременил в костюм от някаква безлична материя, която буквално смачква чертите му. Иначе си е доста красив — като за баща, разбира се — по някакъв негов си, неуловим начин. Поне скулите му са готини. Косата му е кестенява и хилава, а на мама е руса и пак хилава — точно като моята. Когато са спокойни и са на собствена територия, и двамата изглеждат страхотно — примерно на старата лодка на татко в Корнуол, облечени в мъхнатите си пуловери и похапващи тестени хапки с месо. Или когато свирят в кварталния си самодеен оркестър, където някога са се срещнали. Обаче днес няма и помен от спокойствие.

— Е, готова ли си? — пита мама и оглежда обутите ми в чорапогащи крака. — А къде са ти обувките, скъпа?