Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 240

Тя е точно до оркестъра, във вихъра на танца. Облечена е в бледожълта рокля, с бледожълта лента, стегнала тъмната й коса. Повече от всеки друг път прилича на фиданка. Главата й е отметната назад, очите й са затворени и тя изглежда така, сякаш иска да се изолира от целия свят. Хората танцуват през нея, тъпчат краката й и я ръгат непрекъснато, но тя като че ли изобщо не забелязва.

Само един бог знае какво е правила през последните няколко дена!

Докато я гледам, тя изчезва зад две кискащи се момичета с дънкови якета и аз усещам в сърцето си неистова паника.

— Сейди! — крещя и започвам да разбутвам тълпата. — Сейди! Аз съм, Лара!

Зървам я отново. Очите й са широко отворени. Значи ме е чула!

— Сейди! Тук съм! — Започвам да махам енергично с ръце и неколцина от танцуващите се обръщат, за да видят на кого махам.

В този момент тя вече ме забелязва и цялото й тяло застива. Изражението й е неразгадаемо и с всяка следваща крачка към нея тревогата в душата ми нараства. През последните няколко дена промених изцяло гледната си точка за Сейди. Тя не е просто момиче. Тя не е дори моят ангел-пазител. Тя е част от историята на изкуството! Тя е прочута! И дори не го знае!

— Сейди! — изричам, останала без дъх. Не знам откъде да започна. — Много съжалявам! Търсих те къде ли не!

— Е, надали си търсила много усърдно! — отбелязва тя и оглежда оркестъра, без да дава вид, че е развълнувана от появата ми.

И пряко разума си аз усещам как в гърдите ми се надига познатото възмущение.

— Напротив, даже повече от усърдно! Прекарах дни наред в издирването ти! Виках, крещях, търсих те… Нямаш представа през какво ми се наложи да премина!

— Всъщност имам — изкисква се тя. — Видях как те изхвърлиха от онова кино. Беше много смешно!

— Ти беше там?! — ококорвам се аз. — И защо тогава не ми отговори?

— Все още бях разстроена! — отсича и вирва гордо брадичка. — Затова не сметнах, че има смисъл да ти се обаждам!

Типично за нея! Трябваше да се сетя, че няма толкова лесно да й мине!

— Ходих къде ли не — продължавам. — И открих много интересни неща! Непременно трябва да ти разкажа!

Опитвам се да измисля по-тактичен начин да я въведа в темата за Арчбъри и Стивън, и портрета й, но ето че най-неочаквано Сейди вдига очи към мен и изрича с нехаен тон:

— Липсваше ми!

Толкова се втрещявам, че едва не падам от коня. Незнайно защо носът ме засърбява и аз енергично го разтривам.

— Ами… ти на мен също. Много ми липсваше! — Инстинктивно вдигам ръце, за да я прегърна, но веднага след това осъзнавам колко безпредметен би бил този жест и унило ги свалям. — Сейди, чуй ме! Трябва да ти кажа нещо много важно!

— И аз трябва да ти кажа нещо много важно! — прекъсва ме със задоволство тя. — Знаех си, че тази вечер ще дойдеш! И всъщност те чаках!

Виж я ти! Тя май наистина се мисли за вездесъщо божество!

— Нямаше как да знаеш — отбелязвам спокойно. — Дори и аз нямах представа, че ще дойда. Бях тръгнала да се прибирам у дома. И съвсем случайно се озовах наоколо. Чух музиката, приближих се и…